За пешеходните пътеки, шофьорите и ... Господ.

Не е тайна, че пешеходните пътеки в София са доста малко на брой и са все още една екзотична прищявка на някой районен кмет (или от който зависи да ги има) дръзнал да защити гражданите пред автомобилите. За голяма част от шофьорите пък (особено за гостите на столицата, било то постоянно пребиваващи тук) те си остават елемент от фантастиката, мираж, (когато карат пияни), размазана зебра на платното или .... просто безсрамно (разбира се и с елемент на корупция) хабене на боя. Спорно е кое е повече на брой – пешеходните пътеки или хората зад волана, които си позволяват лукса и риска да спрат на тях.

Има пешеходни пътеки, на които голяма част от шофьорите спират. Разбира се те не спират защото им е ясно, че се спира, а защото са налични следните фактори: има постоянен поток от хора, колата няма възможност да набере силна скорост и най-често има задръстване. Такива са местата пред СУ, НАТФИЗ, и донякъде завоя на „Г. С. Раковски” (между Славейков и I-ва Градска). Но има и такива, и то в най-централните части на София, на които колите спират само ако най-безцеремонно премине бездомно куче (спират от страх трупът му да не изцапа каляските им), някой заблуден пешеходец с раница и карта в ръка (очевидно чужденец) и ... моя милост. Напоследък обаче бездомните кучета се интегрираха към столичния живот доста по-бързо, отколкото събратята им, хората от провинцията. Тоест, борещите се за правата на пешеходците оставаме аз и тук таме някой чужденец. Разбира се и дон БоБо, който по дефиниция се бори.

Едно от неспоменатите места, което е като трибуни на рали е точно пред хотел „Даунтаун”, (бул. „Васил Левски” и ул. „6-ти септември”). Там спират единствено ако някоя мутра излиза от хотела и се шмугва в един от двата си джипа, които маневрирайки блокират от части движението. Тогава е и шансът за омърлушените и уплашени пешеходци да преминат. Подобна е и ситуацията при гранд хотел „България”.

Друго такова място е пак един ъгъл, но доста по-скромен. Това е ул. „проф. Н. Михайлов” и бул. „Евлоги Гергиев”. Там има едно малко китно мостче, по което аз редовно минавам и много обичам, но за „софиянци” не е толкова известно. Та минавам си аз вчера от там и естествено се започва едно надлъгване със селските такрикати, опитващи се да ми отнемат предимството, въпреки, че има знак за пешеходна пътека. Аз обаче съм от това поколение, чито родители са дошли в София, когато каруците са се брояли на пръсти, а софийският боклук се е изхвърлял на площта преди сегашния (вече бивш) ресторант Ропотамо. С това искам да кажа, че тарикатчетата, които обвиняват дон БоБо и въобще властта за изхабената боя, и демонстративно неспиращи на пешеходните пътеки са ми до болка познати. Отделни съм израстнал в най-централните части на София и съм така да се каже кален. Разбира се, гаранция за живота на човек няма.

Една такава кокона успя вчера на въпросното място да не спре и да не ми даде предимство, правейки завой надясно пред мен. Тя беше в средното платно и за нейн късмет нямаше никой в дясно. Такъв късмет обаче нямаше този който беше в ляво. Тя успя да ме „прецака”, „надхитри” и въобще да покаже превъзходство. Аз си продължих бавно (бях спрял, иначе щеше да ме блъсне) и видях въпросния от ляво, но една идея по-назад. Той обаче (явно виждайки какво се случва) спря и аз съвсен галантно си преминах и се качих на тревната площ. Е да де, ама младежът, зад този, който съвсем учтиво „ме пусна”, нямаше шанс. Той просто с типичната градска скорост (между другото валеше) се натресе в този пред него. И не само това. Явно опитвайки се да се „отърве” сух, той зави наляво и се качи на бордюра, където обаче за негово нещастие бе .... самият знак за пешеходна пътека. Така той се удари двойно, веднъж в колегата си отпред и веднъж в самия знак, указваш, задължаващ дори, че се спира. Първата ми мисъл беше: „Това е Господ!”

Учудващо на 40-50 метра след „мястото” имаше паркирала полицейска кола с двама „патрулиращи”. Та слизат значи манекените (аз така ги наричам милиционерите тук) и се насочват „на работа”. Единият ми викна „Господине”, аз се обърнах, но той нищо повече не каза. Продължих си, но той пак викна и аз схванах, че се отнася за мен. Очаквах скандал с шофьорите, но те ме отсвириха. Единственото, което ми каза чичко милиционер бе ”Господине, видяхте ли с Вашето неразумно пресичане какво предизвикахте?”. Аз му казах: „Моля? С моето неразумно пресичане???”. Той повече не ме погледна и аз си тръгнах.

Да направим разбор:

Виновните, според младежа ще са: Иван Костов (виновникът за всичко, поне така е чул от баща си); Софиянски (за лошите пътища и тези проклети пътеки); моя милост (за това, че не му давам предимство), колегата пред него (дръзнал да пусне мизерник като мен); двамата полицаи (как е възможно, точно в този дъжд те да са там) и не на последно място цялата система и живот, довела до всичко това, за което той ще отделя от хляба си, за да плати щетите. А той самият? О Боже, ама той каква вина да има?

За невинния колега, който има доблестта да ме пусне ще има допълнителни ядове с новодошлите пишлемета, които не само не знаят правилата, но и си мислят, че са си на село, където такива знаци все още няма. На горкия човек ще му стане и допълнително мъчно (за пореден път), че за да живееш съвестно, честно и отговорно в тази държава, трябва да заплатиш и то солидно. Често с живота си.

За полицаите .... за тях това е рутина. Дори им е смешно, защото такава им е културата. Ще си кажат: „Да се избиват”.

Наоколо минаващите: Те ще цъкат с език, ще кажат „кой им дава книжка на тези, бе? Ащлаци!”. Ще се обърнат назад към детето си и ще кажат: „Видя ли татиното. Майка ти ще те кара на училище, че гледай какви има” и ще продължи с мръсна газ на косъм ще хванат червеното.

За мен: Няма виновни. Не обичам тази дума. Има правила в живота, които ако не спазва човек, Господ ще го накаже. Самата природа, ако искате ще го накаже. Ето това се случи вчера. Аз държа на символиката и видимите неща от случките. Този бързащият се опита „да се измъкне”, но не успя. Господ го заби не случайно в знака. Дали ще продължава. Сигурно. Но аз вярвам в доброто и мисля, че след третия ремонт на каручката си, ше му присветне Нещо. Да, някои се отървават ненаказани и напускат бойното поле без да си платят. Но, не забравяйте един лаф, който наскоро беше на мода: Не сте сами! И те имат родители, жени и деца. А природата не прощава. Там няма Мутри, „добре облечени бизнесмени”, Чалга-Бухалки или спортисти. Там всички сме равни. И всички ще стигнем, когато му дойде времето. Разбира се, който бърза, може и по-рано! Но, не го пожелавам на никого, бил съм наблизо и Вервайте Ми, не е много уютно. Изводът .... жалко за знака, ще си седи още дълго огънат.

Mr. Mahony®