Ето настъпи и дългоочакваната годишнина. Ден, който както всичко друго по скоро разделя, отколкото да обединява нас българите. Ден, който за мнозина е черен и за малцина е щастлив. Това са малцината, които не обичат стени и обичат свободата. Тези, които не се страхуваха и излязоха по улици и площади. А имаше мнозина, които освен от Партията се страхуваха и от зимата, от студа и от мнението на околните. Те все още се страхуват. Дори от анкетите, в които гордо заявяват, колко са нещастни от „прехода”. Тези хора никога няма да бъдат щастливи, въпреки че на всеки 4 години ще избират поредния месия. Тези хора не желаят да си сменят чипа и съзнанието им е оградено от стени. Това са вечно мрънкащите „изстрадали от прехода”, които вместо да помогнат родината им да се изравни с развитите страни, те пращат децата си там, където мечтаха, но не псомяха да отидат. Но не на изток, а на Запад. Но нека ги оставим да си живеят в техните стени. Хора, които са на погрешния принцип „битието определя съзнанието”. Хора, които 20 години не могат да разберат защо „другите се оправиха”. Много е просто: защото те са възприели истината, че съзнанието определя битието. Още древните (доста по-мъдри от Ленин и Мао) са казали, че енергията следва мисълта. Т.е. първо е ума, после труда.
За падането да другаря Тодор Живков научих ранния следобед, на този ден, преди 20 години. Срещу нас беше редакцията на вестник Поглед и една позната от там ме осведоми. За разлика от много други не знаех какво точно следва от тук насетне, просто защото бях малък. Знаех обаче, че е нещо много хубаво и радостно. Усещах го. Причината е, че майка ми е „враг на народа” от 1984 (беглец-невъзвращенец), в къщи се е слушало „Радио Свободна Европа” отдавна, а баща ми вечно имаше проблеми с онези странните господа. Така че много добре знаех що за стока са. Та след като разбрах добрата новина се чудех с кой да я споделя и започнах да се мотам из квартала. След като се стъмни, някъде към 18.00 ч. отидох до Полския център (срещу италианското посолство) за да си купя едно списание за коли. След това видях, че пред Народното събрание имаше тълпа от хора и естествено се присъединих и аз. Просто защото знаех защо са там. Тогава дрънкахме с ключове и освиркахме Петър Младенов, когато излезе от сградата.
Защо се радвах преди 20 години? Защото знаех, че вече имам възможността да се радвам на ден като днешния. Аз и сега се радвам. Защото нищо не съм очаквал, както т. нар. „разочаровани”. Нямах розови надежди и огромни амбиции. Защото знаех, че ще дойде ден, когато ще има свобода и възможност за изпълнение на желанията. Вносни стоки имах и преди и те не ме блазнеха. Предпочитах и тук да ги има, отколкото да ходим с баща ми до митницата и с мъки да получавам, пратените до мен колети.
Спечелихме или загубихме? Въпрос на виждания, разбирания и вкус. Аз спечелих и то много. Спечелих, защото още тогава съборих стената в себе си. От тогава живея така, както тези, с които се сравнявам. Тези, към които искам да принадлежа.
Да, има и загубили. Може би тези, които преди са спечелили. Всеки сам в съзнанието си може да каже това. Най-често обаче именно тези, които си мислят, че са загубили – именно те не могат да определят и да дефинират какво са загубили. Защото те мислят и говорят наизустено и така, както Партията ги е учила. Това са робите, пролетариат, маса.
Защо не празнуваме? Кой да празнува? Този който е получил свободата, благодарение на другите? Този, който е искал и чакал свободата, но се възползвал от условията на строя и грижите на партията? Те няма да празнуват. Те чакат и гледат как другите ще празнуват. И ще продължават да се чудят защо именно те (другите) са се „оправили” а ние „нищо не постигнахме за този 20 годишен преход”. Този, който е бил по площадите, който е съборил стените в съзнанието и душата си (най-късно на тази дата преди 20 години), който обича и приема промяната – той ще празнува. И то не толкова по площадите, колкото в сърцето и съзнанието си.
Когато човек не извоюва, изстрада или заплати някак си нещо, което получава, той не му знае цената. А когато не знаеш на нещо цената – просто не му се радваш или както каза снощи Меркел, не я поливаш (за свободата) – тогава няма да го задържиш дълго. И така докато си го спечелиш това нещо. Тогава няма и повод за празнуване.
За падането да другаря Тодор Живков научих ранния следобед, на този ден, преди 20 години. Срещу нас беше редакцията на вестник Поглед и една позната от там ме осведоми. За разлика от много други не знаех какво точно следва от тук насетне, просто защото бях малък. Знаех обаче, че е нещо много хубаво и радостно. Усещах го. Причината е, че майка ми е „враг на народа” от 1984 (беглец-невъзвращенец), в къщи се е слушало „Радио Свободна Европа” отдавна, а баща ми вечно имаше проблеми с онези странните господа. Така че много добре знаех що за стока са. Та след като разбрах добрата новина се чудех с кой да я споделя и започнах да се мотам из квартала. След като се стъмни, някъде към 18.00 ч. отидох до Полския център (срещу италианското посолство) за да си купя едно списание за коли. След това видях, че пред Народното събрание имаше тълпа от хора и естествено се присъединих и аз. Просто защото знаех защо са там. Тогава дрънкахме с ключове и освиркахме Петър Младенов, когато излезе от сградата.
Защо се радвах преди 20 години? Защото знаех, че вече имам възможността да се радвам на ден като днешния. Аз и сега се радвам. Защото нищо не съм очаквал, както т. нар. „разочаровани”. Нямах розови надежди и огромни амбиции. Защото знаех, че ще дойде ден, когато ще има свобода и възможност за изпълнение на желанията. Вносни стоки имах и преди и те не ме блазнеха. Предпочитах и тук да ги има, отколкото да ходим с баща ми до митницата и с мъки да получавам, пратените до мен колети.
Спечелихме или загубихме? Въпрос на виждания, разбирания и вкус. Аз спечелих и то много. Спечелих, защото още тогава съборих стената в себе си. От тогава живея така, както тези, с които се сравнявам. Тези, към които искам да принадлежа.
Да, има и загубили. Може би тези, които преди са спечелили. Всеки сам в съзнанието си може да каже това. Най-често обаче именно тези, които си мислят, че са загубили – именно те не могат да определят и да дефинират какво са загубили. Защото те мислят и говорят наизустено и така, както Партията ги е учила. Това са робите, пролетариат, маса.
Защо не празнуваме? Кой да празнува? Този който е получил свободата, благодарение на другите? Този, който е искал и чакал свободата, но се възползвал от условията на строя и грижите на партията? Те няма да празнуват. Те чакат и гледат как другите ще празнуват. И ще продължават да се чудят защо именно те (другите) са се „оправили” а ние „нищо не постигнахме за този 20 годишен преход”. Този, който е бил по площадите, който е съборил стените в съзнанието и душата си (най-късно на тази дата преди 20 години), който обича и приема промяната – той ще празнува. И то не толкова по площадите, колкото в сърцето и съзнанието си.
Когато човек не извоюва, изстрада или заплати някак си нещо, което получава, той не му знае цената. А когато не знаеш на нещо цената – просто не му се радваш или както каза снощи Меркел, не я поливаш (за свободата) – тогава няма да го задържиш дълго. И така докато си го спечелиш това нещо. Тогава няма и повод за празнуване.
Така че … въпреки мъглявото време, днес е един страхотен ден. Страхотен вътре в нас.
P.S. Много ми хареса следния линк. Мога само да поздравя това момче.
