Весела Коледа

С най-искрени пожелания за весело и топло прекарване на най-светлия празник Рождество Христово, както и бурно посрещане на новата 2008!

Happy Xmas

So this is Christmas
And what have you done
Another year over
And a new one just begun
Ans so this is Christmas
I hope you have fun
The near and the dear one
The old and the young

A very merry Christmas
And a happy New Year
Let's hope it's a good one
Without any fear

And so this is Christmas
For weak and for strong
For rich and the poor ones
The world is so wrong
And so happy Christmas
For black and for white
For yellow and red ones
Let's stop all the fight

A very merry Christmas
And a happy New Year
Let's hope it's a good one
Without any fear

And so this is Christmas
And what have we done
Another year over
And a new one just begun

And so this is Christmas
I hope you have fun
The near and the dear one
The old and the young
A very merry Christmas
And a happy New Year
Let's hope it's a good one
Without any fear

War is over over
If you want it
War is over
Now ...

UNICEF – Photo of the Year!

Ето снимките на 2007 според UNICEF:

Първа награда: Тя е само на 11, а той на 40. Родителите и имали нужда от пари и .... я продали. Вече са мъж и жена. Той обещава, че ще я прати на училище. Гаранция за това обаче няма. (Снимка на Stephanie Sinclair)

Втора награда: Според UNICEF в Бангладеш работят над 3.5 милиона деца на възраст между 5 и 14 години. Заплащането им е 1/3 от тази на възрастен. А именно под 1 долар. На ден! (Снимка на Akash)

Трета награда: Анналин, 9, подскача щастливо на един фотьойл на едно сметище, близо до Манила. Като повечето свои връстнички и тя е недохранена и малка (за възрастта си). Повечето от децата не могат нито да пишат, нито да четат. Да получат образование е малко вероятно. (Снимка на Hartmut Schwarzbach)

Почетни награди:

Официално войната е отминала. Какво обаче се е променило за децата от Чеченската република – в бежанските лагери в Ингушетия и по селата. Почти нищо. Докато там вилнее студ и глад някой от улиците на Грозни блестят от кич. (Снимка на Musa Sadulayev)

Ноември 2004 Синди разбира, че най-малкият и син Дерек, 10, е болен от рак. До смъртта му през май 2006 тя го следва по най-трудния му път. С неизмерима любов, кураж и неизчерпаемата сила, присъща на една майка. (Снимка на Renée C. Bayer)

Вече пета минута тези малчугани висят на лоста. Това е част от техните упражнения в часовете по физическо в Шанхай. За Олимпиада 2012 няма да са готови, но за някой друга може и да са. (Снимка на Nir Elias)

Посетете страницата на UNESCO, разгледайте снимките, прочетете историите им и нека не забравяме, че не сме сами. Но не само на лозунги.

За Децата ... нашите деца

А една жена с детенце на ръце продума:

- Кажи ни нещо за Децата.

А той и рече:

- Вашите чада не са ваши чада. Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот. Идват чрез вас, но не са из вас. И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.

Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.

Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера.

Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели. Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч. Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост; защото както Той обича литналата стрела, Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

Khalil Gibran

The Prophet
New York 1923

"Въздайте Му според делата Му"

Винаги съм бил на мнение, че личният пример е от особено значение, когато човек има претенции да бъде лидер. Този пример може да не е гаранция, че ще успееш да привлечеш другите за твоята кауза, че те ще ти се доверят, но е определено предпоставка за това.

Как да повярвам на един човек, че ще се бори срещу задръстванията например, когато самият Той се вози в кола, използва още една за охрана (натъпкана с 4-5 горили) и за капак се възползва от системата „Мизия” (според някой статистики най-много, от всички имащи това право). Естествено тези Негови коли (плюс една рекламна) са паркирани ... на тротоара.

Как да повярвам, че Някой не е мутра, след като изглежда и се държи като такъв и дори е бил съдружник с най-големите мафиоти, които и до ден днешен паркират „съвсем случайно” .... пред общината.

Как да повярвам на Някого, че е антикомунист, след като самият той е бил лична охрана на един от най-големите червени убийци от съвременната история на България?

Как да повярвам на Някого, че ще допринесе нещо благо и положително за страната, след като за 4 години власт (на определена позиция) резултатите от Неговата работа бяха предимно кръв и ... повече разходи за ... Неговото ведомство.

Примерите нямат и не могат да имат край. Ето защо поведението, личният пример и въобще излъчването, което се дава на тези, на които разчиташ е от първостепенно значение. Поне според мен. Защото аз така съм възпитан. Ако искам другите да ми повярват, то трябва първо аз да приложа това, за което се боря.

Ето една снимка, на която много ясно си личи кой как и колко работи. Професионалистът (представител на строителна фирма) се забелязва веднага. Двамата банкери използват по-непрофесионално инструментите, но пък се усмихват. Това е и тяхната задача, да привличат. А има и четвърти, който дори не си е направил труда да хване кирката подобава. Поне за пред камерите де. Сигурно си пипа телефона в джоба, който най-вероятно вибрира. Обзалагам се, че Колю Гюбека го търси ... за да Го покани в студиото.

Такива бяха и резултатите от дейността Му в системата на министерството, такива бяха и като „временен” в общината ... такива ще са и за вбъдеще. Затова моят съвет към тези, които си Го избраха е: след две години не ходете за гъби, а ПАК си Го изберете. Може и да ви оправи. Така беше и с Негово величество царят на всички българи Симеон Сакскобургготски. Май ви оправи. При това за 800 дни. Но това е друга тема.

Автор на снимката е Надежда Чипева от в-к Капитал, а събитието е „Първа копка по откриване на касов център на БНБ”.

Има ли дядо Коледа?

Наближава Рождество Христово. Този свят празник, който очакваме с нетърпение цяла година, не толкова заради подаръците, а по-скоро заради топлината и светлината, които по това време витаят. А те витаят, защото тогава се е родил Христос. Тогава се събираме с най-близките си, тези които са ни дари с живот и са ни отгледали.

За повечето хора това е по-скоро Коледа, и по-малко Рождество Христово, но по-важното е вярата. Вярата в доброто. Или най-малкото в дядо Коледа.

Как в различните страни се посреща този празник можете да научите тук а за почитателите на дядо Коледа са тези страници:

http://www.santaclaus.fi/ http://www.santaclauslive.com/ http://santaclausbg.hit.bg/

Надявам се, че вече сте изпратили своите поръчки, но ако все още не сте имате последен шанс да сторите това, тук на оригиналния му адрес:

Joulupukin Kammari

Joulumaantie 1

196930 NAPAPIIRI

Поръчката може да се изпрати и по Интернет тук.

А ако все още има някой, който се съмнява в съществуването на дядо Коледа, то за него е следното писмо:

През декември 1897 година в редакцията на в. "Ню Йорк пост" се получава писмо от едно осемгодишно момиченце, което по съвет на баща си моли авторитетния вестник да й отговори на въпроса има ли наистина дядо Коледа.

Дават писмото на един от най-опитните журналисти Франсис П. Чърч. И той сяда и пише отговора.
Неговото неподписано есе днес има славата на най-известната вестникарска публикация на всички времена.
В. "Ню Йорк пост" го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 г., когато спира да излиза.

Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О'Ханлън*:

"Драги редакторе! Някои от моите малки приятели казват, че дядо Коледа не съществува.Моля ви, кажете ми истината! Има ли дядо Коледа? Вирджиния О Ханлън.

... И отговорът на Франсис П. Чърч:

"Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична възраст.
Те не вярват, ако не видят. Те мислят, че нещо не съществува, ако не го възприемат техните малки умове.
Всеки ум, Вирджиния, и на големите хора, и на децата, е малък.
В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.
Да, Вирджиния, има Дядо Коледа. Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, преданността.
А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота.
Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии.
Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание.
Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното.
Светлината, с която детството озарява света, ще угасне.
Да не вярваш в Дядо Коледа! Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в коледната вечер, за да хване Дядо Коледа.
Но дори да не го видиш как влиза в комина, какво доказва това?
Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че няма Дядо Коледа.
Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят.
Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната?
Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват.
Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими.
Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят.
Само вярата, поезията, любовта, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея.
Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно.
Нямало Дядо Коледа? Благодарим ти, Господи, той е жив и ще живее винаги.
След хиляди години, Вирджиния, нещо повече, след 10 пъти по 10 000 години, той ще продължи да носи радост на детското сърце.

Честита Коледа и весела Нова година!

* Вирджиния завършва хуманитарни науки и през 1912 г. започва работа като учителка в Ню Йорк.
Пенсионира се след 47 години работа в образователната система.
През целия си живот тя получава хиляди писма, в които деца и възрастни се интересуват от историята на публикацията в "Ню Йорк сън".

Към всеки свой отговор Вирджиния О'Ханлън прилага красиво отпечатано копие от есето на Франк П.Чърч. Тя умира на 81 година в старчески дом.

Чие сърце е по-хубаво?

Често се питам, разсъждавам си на ум и дискутираме с близки, какво представлява красотата. Какво е да си добър, съвестен, себеотдаен, скромен, честен и т.н. Всички твърдят, че притежават тези (и доста други) положителни черти. Добродетели, както ги наричат. Дали е така, няма да се впускаме в подробности, понеже както знаем и Хитлер е бил християнин. Ето защо аз вярвам, че наистина всеки притежава тези (и доста други) качества.

Мисълта ми обаче е друга. Трудно е да се определи къде е границата между въпросните човешки черти и от къде насетне тези добродетели не определят съзнанието (и битието) на човек. В каква степен трябва да използва тези си качества човек, за да бъде квалифициран като добър, честен, съвестен и т.н.

Всичко това е пряко свързано с големия въпрос, кое е по-ценно: материалното или духовното? Това, което има цена, или това, което няма такава? Това, което блести, може да се види и пипне, и с което повечето се хвалят, или това, което е вътре, скрито в нас, което ние излъчваме. Това, което можеш да имаш (ако искаш), да купиш и продадеш или това, което без да осъзнаваш е в теб, в кръвта ти. Едното е преходно и не се предава, а другото е вечно и може да се предаде на другите. Едното примамва, заслепява и пристрастява, но в един момент изчезва, остава незабелязано и се забравя, а другото го носиш със себе си, като карма, не се забелязва, но предавайки се, то остава редом до името ти и не се забравя.

Днес една колежка ми прати тази притча, по-долу, която струва ми се описва всичко това по един великолепен начин.

Един ден един млад мъж, застанал в центъра на града, обявявайки на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето му. То наистина било от безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо. И хората се съгласили с него, това било най-красивото сърце, което били виждали.

От някъде се появил един старец и рекъл: "Твоето сърце не притежава хубостта на моето." Насъбралото се множество и младият мъж погледнали сърцето на стареца. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се образували дълбоки бразди. Хората гледали смаяни стареца, как било възможно да твърди, че неговото сърце било по-хубаво.

Младият мъж, като видял в какво състояние е сърцето на стареца се разсмял и рекъл: "Ти май се шегуваш! Да сравняваш сърцето си с моето, моето е перфектно, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда?!

"Да", отговорил старецът, "Твоето сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменил за моето. Всеки белег върху сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдал любовта си. Аз откъсвам по едно парче от сърцето си и го подарявам, понякога и на мен ми подаряват късче сърце, което приляга на мястото, от което съм откъснал от моето. Ама нали късчетата не са точно премерени, затова и ръбовете понякога. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявал от моето сърце без другият да ми е давал от своето. От това са празните бразди, които са останали. Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да изпълнят празните места.

Сега разбираш ли, коя е истинската красота?"

P.S.: Илияна благодаря ти. Ти запълни моето сърце с една голяма кръпка.

Как се обира банка?

Christmas is comming!

A Vision of Students Today

Кой, кога и как съсипа България?

Това, че комунистите съсипаха България е ясно вече дори и на тези, набор ’90. Това, че същите тези комунисти превърнаха България от шеста в Европа и първа на Балканите в предпоследна в Европа и последна на Балканите е също ясно на всички. Това, че само в есенните дни на 1944 са били избити над 30 000 души, цвета на нацията, без съд и присъда, също го знаем, но за мнозина тези 30 000 са вече забравени и прежалени. За лагери, изселване или конфискация няма да говорим. Ясно е и това, че хората продължават да вярват на тези хора, комунистите, на техните наследници и на коалиционните им партньори. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”, но сърцата НЕ. Да убедиш един човек с факти е доста трудно. Но да убедиш един комунист с факти – това е невъзможно. Защото човек не усети ли със сърцето си нещо, трябва да е на много високо интелектуално ниво, за да може с разум да го навакса.

Последните две седмици вестник Дневник публикува съдебни архиви, доказващи фалита на комунизма и въобще неговата обреченост. От икономическа гледна точка при това. Архиви, които са засекретили всичко това, което сме преживeли и дори сега носим на гърба си. Архиви показващи, че дори редовите, истинските комунисти са били лъгани. Архиви доказващи КОЙ съсипа България и защо се опитаха да продадат страната на СССР, като 16-та република.

Поредицата започва със стратегическия златен резерв на страната ни, който е събиран преди 9 септември 1944г. и не е бил пипан дори и в най-тежките моменти за страната, по време на двете национални катастрофи, с изключение на веднъж през 1919г. Става дума за около 24 тона злато. От съображения за „сигурност” то е изнесено в ... СССР през февруари 1959г. Така и не се връша, защото само 10 месеца по-късно Тодор Живков моли Брежнев да го изкупи, като опрощаване на нашите дългове. Така България се спасява на два пъти от фалит (1960г. и 1978г.). Но само на два пъти. Стига се до това, че през юли 1963г. Живков залага България и предлага тя да стане част от СССР. При третия фалит 1989 никой не ни спасява. За щастие.

Във втората част се разглежда т.нар. мит „Е да, ама при Тато беше евтино!”, като се вижда, че цените са изкуствено поддържани най-вече чрез дотации. Всичко това води до скрит фалит на предприятията, задържан до 1989г. Износът, който е помагал на държата отдавна е драстично намалял а за много продукти и изчезнал, а вносът, дори от братски СССР е вече на почти пазарни цени. Всичко това дава своето отражение върху развитието на страната, но се усеща едва след промяната.

Третата част е за т. нар. „социалистическа гордост” – промишлеността. С документи е представена мегаломанската идея на Огнян Дойнов за индустрия от заводи, които са не само нерентабилни, дори напротив, дърпащи икономиката надолу. Индустрия, в която са наляти над 2 млрд. лева (само за тежкото машиностроене), отделно от ежегодно отпусканите дотации. Проекти, срещу които са се изказвали не само БНБ, но дори и министри от онова време. Проекти, повече от които замират, началото на ’90-те, не защото „Филип Димитров ги съсипа”, а защото още в генезиса си са били обречени да загинат по естествен път.

В четвъртата част става дума за поредната скъпоплатена илюзия на комунистите, а именно електрониката. Фиксидеята се заражда в главата на другаря Тодор Живков след посещението му в Япония. Целта е отново да бъдем лидери И в тази област за соцрегиона. Сметките се оказват неправилни, тъй като се построяват заводи и мощности, за които няма не само нужните ресурси, но и пазари. Не след дълго се установява, че качеството е под критичното си ниво, но в името на плановете за петилетки напред продължават да се наливат народни пари. Резултатът в крайна сметка – „Отчети има, стока няма”.

Петата част е отделена на прослувутия ни ВПК (за по-младите: Военно Промишлен Комплекс). Средата на 70-те години на миналия век България получава безплатно технически и лицензионни материали за над 250 изделия от военната промишленост. Това, както и петролната криза през 1973г. дава кураж на страната ни, че именно военната промишленост ще спаси още тогава фалиралия строй. Проблемите обаче настъпват, когато страните вносителки на тези изделия (предимно от Третия свят) започват да плащат не в брой, както е била практиката, а да искат кредитиране. За периода 1976г.-1989г. оръжейният износ (по данни на БВТБ) е бил за 5,282 млрд. долара, като платени в брой са едва 58.3%. Останалите са кредит, в по-голямата си част държавен. Задълженията към България (към 31 януари 1990г.) са 1,546 млрд. долара и още 16.2 млн. лева.

В шестата част става дума за външния дълг, който от 3 млрд. в.л. през 1984г. (1 валутен лев е 1.15 лв.) нараства до 8,6214 млрд. в.л. или 10, 6569 млрд. долара в края на 1989г. (1 в.л. е вече 2.9 лв.). За какво са отивали тези дългове, мисля че е излишно да се пише. По-важното е, че още през 1987г. Тодор Живков е бил уведомен за лавинообразното нарастване на външния дълг, на което той отговаря: „Аз винаги казвам, че рибата се вмирисва откъм главата, значи имам себе си предвид. Аз не го приемам, обаче вие, няколко души, трябва да носите отговорност, че с два милиарда ме натопихте. Кои бяха тогава в Министерски съвет? Андрей Луканов, Огнян Дойнов, Стоян Марков и още няколко по икономиката.” В интерес на истината Брежнев предупреждава Живков още през далечната 1978г., че нарастването на външния ни дълг ще доведе не само до финансови, но и политически проблеми. В последвалите няколко финансови фалити сме подкрепени от СССР, но в последните години от т.нар. „зрял социализъм”, дори и той ни обръща гръб. Така се стига до състояние, че България е единствената фалирала страна от източния блок. Да припомним: от шеста в Европа и първа на Балканите! Това го разбира целия свят на 26 март 1990г., когато Андрей Луканов едностранно прекратява плащанията по външния дълг. Само седмица по-късно, на 04 април 1990г. тези същите, които съсипаха страната се прекръстиха и дори управляват и до днес.

Седмата част е за валутния резерв на страната и по-скоро неговото стопяване. Идеите за такъв резерв датират от края на 50-те години на миналия век, но на практика съществуването му започва началото на 70-те. Целта му, според Тодор живков е: „Искахме да представим реално пред света успехите на нашата икономика. През изминалите години бяхме увеличили националния доход, селското стопанство хранеше две Българии. Успешно развивахме машиностроенето и електрониката. Виждаше се, че България върви успешно напред” (според мемоарите му), както и „Имахме сериозни затруднения за България при плащанията в чужда валута. За да преодолеем тези затруднения, се наложи по уговорка между мен и Кирил Зарев – тогава председател на БНБ, да извършим една операция, като се изнесоха български авоари на стойност 250 млн. долара в швейцарски и в някои северноамерикански банки” (под клетва пред прокурор). Така размерът на резерва към 31 декември 1988г. е 1, 4619 млрд. долара, а към 31 март 1990 е 138.3 млн. Тоест за 15 месеца се изпаряват 1,3236 млрд. долара или 88 милиона 240 хиляди на месец. А за работен ден прави около 4 млн. долара. Още веднъж – всеки изминат работен час изчезват 500 000 долара. Без коментар.

Последната част от разследването е отделена на въпрос, който не само, че не е вълнувал широките маси (както преди, така и след падането на БКП от власт), но и остава скрит от много от тогавашните червени функционери. Това е вътрешният дълг на България. Става ясно как банките (БНБ и БВТБ) и по-специално ДСК (спестяванията на народа) са кредитирали бюджета и фонд „Държавно кредитиране” с около 25 млрд. лв. Пари, които в по-голямата си част са отишли за поддържане на непечаливши производства, както и „други разходи”. Така, след като Тодор Живков се оттегля на спокойствие на ул. „Секвоя”, България е с дългове, които ще дадът отражение вурху развитието на страната за следващите 17 години. А дори и за повече.

Мисля, че няма нужда от каквото и да е заключение, тъй като резултатите от този пагубен за страната ни (и света) строй са налице и до днес. Тези 45 (дори повече) години съсипаха България и това е ясно на всички. За да ги наваксаме, ще са нужни поне още 45. Това е при положение, че сме на правилния път, защото ако не сме, може и да са няколко по 45. И накрая два цитата на Негово Превъзходителство другаря Тодор Живков, бащата на народите. Един от всичките, че те са няколко. Думи от 1985г. до Горбачов, и от 1990г. пред прокуратурата:

„Ние изоставаме в областта на обществената производителност на труда, в областта на научно техническия прогрес и по-специално в създаването и внедряването на нови технологии. От година на година падат темповете на развитие на всички социалистически страни. Как става така, че десетилетия наред капиталистическият строй, който е исторически обречен и се раздира от непреодолими антагонистични противоречия, ни изпреварва, а в икономиката ние продължаваме да вървим след него?”

„Бавно, но сигурно бяхме осъдени на технологично и информационно изоставане, тъй като нашият пазар беше главно социалистически. От 1985г. моделът на развитие, който бяхме избрали, започна да се руши. Ясно беше, че той крие в себе си предпоставките за своето ликвидиране.”

http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=393669

Страната на неограничените възможности

Америка е несъмнено велика страна. Но и с това си величие е донесла много проблеми. Така както е тръгнало явно и за напред ще ни доставят доста главоболия. Има моменти обаче, в които определени действия на тази страна преминават всякаква граница. Такъв един момент е управлението на Джордж Буш-младши. Способен е с действията си да изправи на крака целия свят а с умозаключенията си да предизвика подигравки. Самият Кърт Вонегът, лека му пръст беше казал за него: "Джордж Буш е такъв тъпанар, че навярно си мисли, че Питър Пан е умивалник в публичен дом."

Ето тук например американци публикуват своите извинения, за това, че .... Буш е президент. Все пак е някаква утеха. Явно и в това американците са една крачка пред нас.

Ето и няколко от бисерите на Джордж Буш-младши:

„Хората и рибите могат да съжителстват миролюбиво”

„Все повече и повече нашият внос идва отвън”

„Третият приоритет е да се даде на първо място приоритет на образованието”

More info: http://www.sorryaboutourpresident.com/

„Люлякови клонки”

Какво по-хубаво от това да споделиш страхотно преживяване със страхотни приятели? Снощи ми се случи това, след като ме поканиха на филм от Киномания 2007. Гледахме „Люлякова клонка” („Lilacs”) – руско-испански филм на режисьора Павел Лунгин за живота на великия руски композитор, пианист и диригент Сергей Рахманинов (1873-1943). Филм, който както повечето руски шедьоври те държи закован за стола и със смесени чувства следиш събитието. Представен е животът на Рахманинов със своите плюсове и минуси. Да слушаш Рахманинов е великолепно преживяване. Да гледаш биографичен филм с музиката му е просто .... нещо, което не е за изпускане.

Чуйте Прелюдия в Г-минор и ще разберете за какво става дума.

„Аз съм .... Лиленцето пиленцето”

Няма как да не споделя удовлетвореността си от вчерашния концерт на Лили Иванова. Това, че присъстваха около 5 000 души не мисля, че е кой знае какво постижение за нея. Забележително беше, че с продължителността на концерта (3.5 часа), с поведението си и въобще енергията си Лили Иванова доказа, че пламъкът в сърцето и далеч не е утихнал. Това, което у нея не остарява и не може да бъде засенчено и този път бе в перфекта форма – гласът и. На текстовете няма да отделям внимание, тъй като е известно, че са на достатъчно високо ниво. Тримата музиканти, които акомпанираха на Примата показаха също изключителни умения, като помогнаха познатите песни да придобият ново звучене. Истината е, че каквото и да се говори или пише Лили Иванова си остава най-добрата наша певица. Поне за сега. Пък след 40 години, може да има друга. Но може и да няма.

10 ноември 1989

Живея срещу бившата редакция на вестник “Поглед” и една от журналистките ми беше, така по съседски позната. Тя от време на време ми казваше това онова, така малко по-рано от “официалното” и хоп вечерта се чуваше по новините. Не че тогава новините бяха много разнообразни, но в последните 2-3 години имаше някакъв напредък. А аз, макар и на 13, ясно осъзнавах кой е другаря Тодор Живков и колко струва водената от него и кликата му политика, въобще целия строй. Казвам го с пълното си съзнание, тъй като, освен, че произхождам от род, който се борил за благото и свободата на България, майка ми беше вече пета година в капиталистическа Германия (викаха им бегълци, изменници и ги грозеше затвор, ако се върнеха). Тя пращаше стоки от загниващия капитализъм, както и покварена валута. Освен това, дядо ми още от както се помня се усамотяваше с радиото в съседната стая. Чак когато станах на 10 години разбрах какво прави. Така че и в училище още 2-3 клас си имах проблеми я заради по-различната чанта, я заради банана, който си носех за междучасието.

10 ноември 1989г. Спомням как още следобед моята позната от “Поглед” ми съобщи, че другаря Тодор Живков е паднал от власт. Не бях много наясно какви точно ще са последствията, но тя ми обясни съвсем накратко как това ще доведе до смяна на цялата система. Много се зарадвах и се разтичах весел да го съобщя на приятелите си и на баща ми. Журналистката обаче попари намеренията ми, тъй като ме помоли все още да не го разгласявам. Можеше ли обаче да не звънна на дядо, да го ощастливя, който разбира се той вече знаеше. До вечерта се мотах покрай Александър Невски и когато вече се беше стъмнило видях пред Парламента малко насъбрали се хора, към които се присъединих и аз. От тога датира и моят засилен интерес към политиката и въобще работата ми в тази сфера по-късно.

Е … от тогава минаха 18 години, както и доста вода изтече. Някой спечелиха, други загубиха. Аз съм от спечелилите, разбира се, тъй като няколко месеца след промяната видях майка си, което иначе надали щеше да стане. Не всичко, което моите родители и прародители бяха спечелили с много труд и лишения им бе върнато, но това са бели кахъри. По-важното е, че комунистите не успяха да сломят фамилията ни, да ни пречупят, не успяха да промият мозъците ни. Да, бедни сме заради тях, но не се оплаквам, ще си наваксам. Ако искам, разбира се. Поне имам възможността. За мен важно е не някой да ми помага, а никой да не ми пречи.

Аз лично много уважавам германците, които много дълбоко са осъзнали вредата от фашизма. Те дори прекаляват с гузната си съвест, но така може би е и по-добре. За разлика от тях, българите все още не са видяли какво зло е това нещо комунизма. Някой го наричат социализъм, други фашизъм, трети национализъм. Всичко е едно и също. Фашизмът дори е по-малко зло, защото освен жертвите, които дори са поне два пъти по-малко, е бил за толкова кратко, че не е успял да промени хората, да им промие мозъците. За справка само, жертвите на комунизма са около 100 милиона (само Мао убива 60), докато заради фашизма загиват не повече от 35-40 милиона. Винаги е имало прозорливи хора, които могат надалече да виждат. Един такъв е и Бертолт Брехт, който още 1943г. осъзнава: “Във фашизма, социализмът вижда своя изкривен огледален образ, с никоя от своите добродетели, но с всичките си пороци”. Негова е и великата фраза: “Никой не е по-луд от лудия комунист”.

За съжаление в България хората са толкова неосъзнати, че каквито и доказателства да се вадят те винаги ще мислят, че Филип Димитров съсипа селското стопанство, а Иван Костов цялата държава. Сега в-к “Дневник” вади тайни архиви, за това как е функционирала цялата система през тези мрачни 45 години. Публикуват документи, как Щази е плащала на България за да бъдат убивани хора на границата. Хора като майка ми, изменници на строя. Повечето избити са захвърлени на самата граница, някои от които разровени и изядени от диви животни. Един приятел дори вчера ми каза, че … “какво толкова, това и в Амера го има”. И най-страшното е, че дори и тези редовите, честните, заблудените комунисти, дори те са излъгани, но те все още не го виждат. А децата им са също с промити мозъци. Макар и малко имам такива познати, връстници, които не желаят да прочетат или научат нищо по-различно. Но натякват това, което са научили от родителите си. До такава степен са им промити мозъците, че не желаят нито да дискутират, нито да видят нещата от една различна от тяхната гледна точка. Камо ли да приемат чуждо мнение.

Има една история, която бих искал да споделя. В третия Райх от тази история е направен антинацистки виц. Той важи с пълна сила и за комунистите.

До люлката идват трите добри феи, които пожелават на новороденото три добри качества. После идва лошата фея, която не може да им попречи, но казва, че ще се погрижи детето да получи само две от трите качества. Трите добри феи идват и казват на новороденото: “Трябва да бъдеш интелигентен, да бъдеш честен и да станеш националсоциалист”. После идва четвъртата, лошата фея и казва: “За да ти попреча, ти ще получиш само две от тези три неща и това ще има съответните последствия. Ако си интелигентен и честен, няма да станеш нацист. Ако си интелигентен и си нацист, няма да си честен. А ако си честен и станеш нацист, значи не си интелигентен”.

Накратко: заместете всяка страна на равностранния триъгълник с думите: умен, честен и комунист и следвайки теоремата, че сборът на две от страните никога не е равен на третата, то може да приложите гореспоменатата притча и за комунистите.

Всичко това не било имало голямо значение, ако не се отразяваше пряко върху живота ни. Ето защо България от шеста в Европа и първа на Балканите, сега е предпредпоследна в Европа и последна в ЕС. Защото личните предпочитания, възгледи и идеи, често са отговорни за развитието на цяла една страна, като определят битието на целия народ. Защото когато си възпитан да не се съобразяваш с другите, да гледаш само собствения си интерес и дори на гърба на другите да печелиш, тогава цялата система няма да работи. А ако някой лично в момента е спечелил, то това е временно. Но най-лошото е, когато човек е с промит мозък, а и е още по-глупав, за да не проумее причините за личното си нещастие. Тогава такъв човек не може да вземе и адекватните мерки и сам да си помогне. Много прав е бил бащата на народите (не Сталин, или Георги Димитров) другаря Ленин като е казал: “Ако се наложи да си отидем, така ще хлопнем вратата, че целият свят ще изтръпне”.

10 ноември 1989г. Паметна дата. Дали щеше да се случи? Разбира се. Дали на 10, дали 1990 или по нататък, изходът от този експеримент, наречен Социализъм, за мен Комунизъм, беше предизвестен. Както аз казвам, когато едно нещо в зародиш е покварено, то е обречено. Дали трябваше да се случи? Какво значение има, след като е ясно, че ще се случи. Не може свободата да бъде затворена и никога да не бъде освободена. Или както казва Линкълн: ”Вие можете да залъгвате част от народа през цялото време, можете да залъгвате целия народ известно време, но не може да се залъгва през цялото време целия народ”!

Mr. Mahony®

Как се случват нещата

Това е една от плочките от предверието на дамската тоалетна в нашия офис. Аз не влизам там, но минавайки по коридора я забелязах.

Много ми е любопитно да разбера какво ли се е случило за да бъде натрошена на толкова парчета. Не съм на „ти’” с физиката, но се замислям каква ли сила я е ударило, за да се получи такова нещо. Или може би как е била поставена плочката, та дори и при малък удар да се получи такава „розетка”.

Каквото повикало, такова се обадило!

„Ах огнеборецо мой .... Ти си супер бой”

Честито на всички „софиянци”!

Специален поздрав за всички „огнеборци”
и разбира се най-вече за най-големият – дон БоБо!


Огнеборецо как те обичам,
ще те подпаля с очи,
че аз съм огън момиче,
маркуча Си към мен насочи. /2/

Ах, огнеборецо мой,
Ти си супер бой.
В мен пожара угаси,
ах мерси ах мерси

Хайде! Хайде огнеборецо, чакам те!

Аз съм чаша свежа кока-кола
и върхът на делта сладолед.
Знам сънуваш ме нощем гола
и киризиш моя секс портрет. /2/

Ах, огнеборецо мой,
Ти си супер бой.
В мен пожара угаси,
ах мерси ах мерси/2/

Хайде секси, хъ хъ хъ хайде

Душата ми кристална като мастика.
Гръдта ми е пожарникарски шлем
и дори пиян като мотика,
ще останеш дълго в моя плен. /2/

Ах, огнеборецо мой,
Ти си супер бой.
В мен пожара угаси,
ах мерси ах мерси. /2/

Хъ, Хъ, Хъ Остро, върти сучи, Хъ, Хъ, Хъ Хайде

И като огнена стихия,
ще лумна и ще изгора.
Желая Те защо да крия,
нали страхотна съм жена. /2/

Ах, огнеборецо мой,
Ти си супер бой.
В мен пожара угаси,
ах мерси ах мерси. /2/

ДА на мутрите и Чалгата!

Е, отминаха и тези избори, ние пак загубихме, което не ме и учудва. Ще преживея и тази загуба, пък някой ден може и да си избереме някой интелигентен и амбициозен човек. Случвало се е все пак. Казвам, че не ме учудва, понеже като гледам как моят роден град е залят с хора, които само говорят за новия си роден дом, но когато имат възможността да направят нещо за него – те просто дезертират. Както техни идол, лидер или както искате Го наречете.

Какво ме впечатли?

- Ниската избирателна активност, разбира се. Не смятам за нормално това, че на трима, двама не се интересуват от проблемите на своя град. А те са много. Много. И големи при това. Да, тези двама ще кажат, че са били заети, че са били за гъби, че е нямало подходящи кандидати и куп други детски, наивни оправдания. Истината е обаче, че болшинството просто не иска да делегира отговорност на никой, за да не носи и после отговорността.

По стар български обичай след избори хората са недоволни, а политиците – доволни. И има защо. Последните са избрани, а първите се чувстват „измамени”. Най-недоволни обаче са точно негласувалите. Именно те най-тръбят, че не е трябвало да печели този, който е спечелил. Въпреки, че те почти сигурно е, че са били за него. Но яевно не са събрали кураж. За да не се изложат може би. Дори и моят кандидат да не е спечелил, аз пак съм доволен, понеже съм сигурен, че не съм сбъркал.

- „Грандиозната победа на Бойко борисов”. Грандиозна – 202 508 гласа. Да, не са малко, но все пак в София живеят около 2 млн. и все си мисля обаче, че ако дон БоБо е толкова обичан (че да се движи с 4-5 души охрана и 2 коли), то повече биха излезли да гласуват за него. Това са по-малко от гласувалите за Него през 2005 на втория тур. Е къде е увеличението, поне в София? Нали е направил много за София?

Какво не ме впечатли?

- Ниската избирателна активност, рабира се. Как няма да е ниска. Кой живее в София? Хора, които са дошли тук (в най-добрия случай) през последните 18-20 г., защото системата позволи (против софийското жителство съм) да изнемогват и да не виждат шанс по родните си места. Друг е въпросът какво точно значи шанс. Където и да отида да работя (във фирми с над 100 души), колегите, родени в София са не повече от пет. Мен лично вече ме е срам (понякога и страх) да кажа, че съм роден тук. Не си и помислям да споменавам, че бащата на дядо ми е бил всяка седмица на вечеря при княза, по-късно цар Фердинанд (като областен управител на разлизни области), преди около 100 години и горе долу от тогава сме в София). Казвам всичко това, защото се питам къде са хората, които най-искрено милеят за този град? Това са тези, които са родени тук, спомнят си какво е било преди и виждат сега какво е. Именно те могат най-добре да преценят, кое е най-доброто за София, правейки паралел между времената. Ами няма ги тези хора. Извън България са повечето. Другите са тук и гласуваха. Разбира се, за когото трябва. Няма нищо лошо в това, кой кога от къде е дошъл и какво прави. Аз съдя за хората по качествата и действията им. Лошото е, когато такива хора, с бездействието диктуват съдбата на моя град.

- Победата на Дон БоБо. Интересно кой ли да спечели? Човек, който обещава да махне колите от тротоарите и използва колело за транспорт? Човек, който е категорично ЗА сметосъбиране, да не говорим за компостиране (което за мнозина може би означава правене на компоти)? Човек живял и учил в големи европейски градове. Човек със дипломи, езици, потекло и възпитание. Не, не ме учудва, че победи една Мутра, пожарникар, Чалгар и бандит. Бивш бодигард на убиец и партньор на най-големите бандити в страната. Човек необразован, арогантен, невъзпитан и такъв на който и арменският поп Му е виновен. Човек, който използва 2 коли за да се придвижва (разбира се с тъмни стукла и 3 вида сигнални лампи) и 4-5 души охрана. Човек, който си позволява на конгрес на партията си да заплашва делегатите, ако не му се подчиняват. Нормално е да спечели такова нещо, след като самите „софиянци” са такива. Всеки си заслужава управляващите.

От друга страна съм и малко доволен. Доволен, защото пожарникарят получи мнозинство в общиския парламент и сега ще трябва да търси други оправдания за некадърността си. И ще ги намери, сигурен съм. Проблемите обаче не само няма да намалеят, те се увеличават. Ето започва се с някакви дреболии, като Гранд хотел България и зала България, (в която Чалгарят може и да не е влизал), ново летище, евентуални задължителни застраховки и др. А старите проблеми няма да се решат, защото няма визия за тях, решавайки се на парче и най-важното – няма воля за промяна.

От тук насетне виждам два варианта за Негово Превъзходителство. След две години ще трябва избира кого да предаде – софиянци (като абдикира от кметското кресло и стане премиер) или всички българи, гласували за него (като даде на коалиционните си партньори, комунистите да издигнат кмет). В първия вариант има шанс да докаже все пак нещо (като партия), докато във втория Го очаква същата съдба, като на Царо. За това, кого да предаде Генералът, ще определят и голяма част от хората след две години. И в двата случая обаче, светлина в тунела не се вижда. Единствената утеха е, че все още има хора, които са готови да се борят за своя град. И не са малко.

Да, знам, че някой ще кажат .... много се паля, или ми плащат. Не. Просто съм работил в тази сфера, гласувам от 12 години и съм видял повече загуби, отколкото победи. Но и видях, че за всички положението е по-добро, след победа. Видях също, че наистина всичко зависи от нас. Само да мрънкаме не става. Както и само с писане по блогове и форуми. Затова и аз се боря. Но най-важно си остава желанието и волята за промяна. Единственото, което искам е да направим мястото, където живеем и живота си по-хубав, по-весел и по-приятен. Нищо друго. Аз мисля, че хората толкова са свикнали с заобикалящата ги мизерия, че те не вярват, че може да стане по-хубаво. А може, убеден съм. Остава само да го направим.

Mr. Mahony®

АЗ обичам София!

Защо трябва да се гласува?

Ето няколко аргумента. Да, това са моите аргументи, но Вие ги сравнете с Вашите (дай Боже да имате такива) и дано да се разходите до урните и гласувате ... разумно.

Ще гласувам:

- защото обичам своя роден град, интересувам се от бъдещето му и не ми е безразлично какво става с него. Защото искам хората, с които живея и общувам да бъдат щастливи, усмихнати и доброжелателни. А това се постига и чрез добра среда. Искам да живея в чист, спокоен и красив град;

- защото за да имам претенции и изисквания, трябва да съм делегирал права и отговорности. Ако не искам аз да бъда лидер и да се боря за останалите, трябва да се доверя на някого. Клишета от типа „Всички са маскари” са за тези, които ги мързи да си изберат кандидат, мислят, че и останалите са като тях или ги е страх да поемат отговорност. Отговорност за своето бъдещето, но и предимно това на собствените си деца;

- защото не ме е страх, камо ли пък срам, да поема отговорност за последствията от управлението на избраните от мен. Така както в последните 12 години не сбърках в избора си, така и сега няма да сбъркам. Защото знам какво искам и по-важното кой е способен да го изпълни. Дори и да сбъркам, ще си призная и другият път просто няма да избера отново същия. Но бъркат (в избора си) тези, които не знаят какво искат, имат прекалено големи очаквания или просто забравят от къде са тръгнали, къде са били преди време;

- защото за да има развитие и просперитет, трите най-необходими и важни неща са: воля, идеи и човешки ресурс. Но и от нас, избирателите се изискват тези три неща: воля за да променим ситуацията, идеи за да знаем какво точно искаме и човешки ресурс – да изберем правилния човек;

- защото това е най-малкото, което аз, най-малката единица в това общество мога да направя. Ще отделя само половин до един час, но ще имам самочувствието, че и аз участвам в развитието на моя град, че съм част от едно гражданско общество и съответно да имам изисквания или да отправям критики. Клишета от типа: „Изборите не променят нищо. Ако го правеха, щяха да ги забранят” са за наивните хора, тези, които си мислят, че от тях нищо не зависи и тези, които в мислите и чувствата си са се предали. Затова и такива хора няма да щастливи;

- защото избирам да направя това, което е по-трудно, а именно да гласувам, отколкото като другите само да мрънкам и да пиша напред назад, критикувайки другите;

- и защото ако аз не гласувам, ще победят тези, на които им се плаща за да гласуват. А такива има доста. Това са бедните, неморалните и тези, които продават бъдещето и волята си за един стек цигари.

Ето защо апелирам към всички, особено младите, да отделят 30 минути (и на балотажа 30) и да се разходят до урните. Да гласуват за да имат самочувствие, че са направили нещо или поне са се опитали.

За кого трябва да се гласува?

Трите най-важни качества, които трява да има един лидер, в случая кмет са: морал, професионализъм и отговорност. Тъй като първото не може да се докаже, а и има различни измерения, остават второто и третото, като за третото е необходимо време, което да го е потвърдило. При 47 кандидати за София, да не може да направи някой своя избор – е това е вече несериозно, дори го приемам за майтап, граничещ с психични отклонения. Това може да бъде само някой, който не милее за този град, все му е тая къде и как живее и може да гледа, и мисли за не повече от 1 година напред. Това може да бъде само някой, който е дошъл наскоро в София, не му се живее (но живее) тук, вечно мрънка, без да прави нищо и от 5 години казва „Аз всеки момент напускам България”. Хора, които са чували за Софиянски, но за тези преди него, не са и чували, камо ли да ги изброят.

Защо трябва за Мартин Заимов да се гласува?

Защото Мартин е правилният избор.

Да, има недостатъци, но то само комунистите нямат такива. Да, може би (може би!) дядо му е бил шпионин. На коя власт обаче? Да, роден е в Женева и баща му е чужденец (за някои това е голяма трагедия). Да, Костов (този, който „съсипа България”) го подкрепя. Да, и СДС (тези, които докараха България до „просешка тояга”) го подкрепя. Да, големи са му ушите. Други недостатъци? Със сигурност ще бъдат извадени. От кого? От тези, които са вечно „Против”. От тези, които не могат да изпъкнат с нещо положително и затова показват на конкурените си нещо, дърпащо ги надолу. Знаете вица за казана в ада и българите в него. А сега помислете, колко (и кои) от тези „недостатъци” биха му попречили да бъде добър кмет. Кои от тези „недостатъци” противоречат с идеите, думите и мислите му?

Но има и положителни черти. И те не са малко. Доказан професионалист с няколко дипломи, владеещ няколко езика. С добро потекло, възпитание култура и потенциал. Прадядо му е опълченец (дано сте наясно какво означава това), участвал (преди 100 години) в изграждането на най-големите забележителности на София. Живял в чужбина и имащ зад гърба си безупречна кариера. Има 4 деца, използва велосипед за транспорт, говори за екология, използва модерни методи за предизборна агитация. Може би единственият който не води антикампания, не оплюва опонентите си и не гледа в „паницата” на другите, говорейки за София, за проблемите и за бъдещето. Единственият, който изтъква положителните черти, красотата и потенциала на този град. Единственият, който казва, оценява и моли всички за помощ при справяне с проблемите. Помощ от нас, гражданите. Този, който поставя като приоритет хората пред колите, градинките и тротоарите пред трудното придвижване, екологията и спокойствието пред шума и хаоса. И най-важното: усмихнатите лица на своите съграждани. И не на последно място: политически е необременен, въпреки получената подкрепа.

А сега помислете колко (и кои) от тези положителни качества биха му попречили да бъде добър кмет. Кои от тях противоречат с идеите, думите и мислите му? А с Вашите?

Да го сравнявам с другите? Ами да го сравним. Конкуренти са му: мутра, застаряващ шпионин, спортист, манекенка, бандит, който е и фашист на всичкото отгоре. Има и една достойна жена, която не виждам как ще управлява двумилионен град. Половината от гореописаните са мутри, чалгари, бандити, въобще хора, без възпитание, култура, а дори и образование. За чужди езици да не говорим. Пожарникар, собственик на Чалга, стриптиз и мутренска бърлога, човек, работейки срещу България, донасяйки за околните и помогнал за сваляне на първото демократично правителство. Хора, които освен със силата (някои и с красотата), алчността и лъжите си, с друго не са се доказали. Как да се довериш на такива? Аз лично не бих посмял да рускувам.

Дали е важно да се гласува. Да важно е. Дали е важно за кого ще се гласува. Да, още по-важно дори. Но може би най-важното е, всички ние да поискаме да направиме нашия град хубав, чист и спокоен. А това става като всеки от нас положи някакви усилия и дори се откаже от нещо. Но то ще е в името на всички, включително и в на отказалия се. Нека да изберем правилния човек и заедно му помогнем да направи София един приветлив, приятен и удобен за живеене европейски град.

Да гласуваме за Мартин и кажем ДА на София. ДА на свободните тротоари, ДА на чистотата и ДА на професионализма. В противен случай ще се налага след две години наново да си търсим кмет. Което определено не ми се нрави.

Mr. Mahony®

Да кажем ДА на София!

Вчера, след като разпратих призива на Мартин Заимов до всички мои приятели, получих следния коментар:

„Няма да гласувам изобщо, защото първо трябва да се промени изборната система! Защото думите „чест и морал” толкова се обезличиха в последните 10-15 години, че сега са с тежестта на мръсни думи. В момента, в който чуя за самоубил се, заради гафовете си политик и аз ще започна да разпращам, подобни на твоя E-mail-и ще съм пръв за гласуване още от 07.00 ч.”

Мисля да оставя това без коментар. „Разочаровани” в България са почти всички. Това са тези, които гледат в чуждата паница и тези, които имаха много големи очаквания. Има и една група, които забравиха откъде тръгнаха. Затова такива хора се (и ще се) чувстват винаги разочаровани и излъгани.

Аз лично винаги съм гласувал и съм бил най-мотивиран точно в моменти на кризи или когато другите „не виждат светлина в тунела”. Правя го, защото да гласувам е най-малкото, което мога да направя. И то не само за себе си. А за обществото или както казва Тодор Балабанов: "Работи за обществото, за да намериш себе си".

Трудно е, когато около теб се шири беднотия, отчаяние и нервни и намръщени хора да се бориш за някакви благородни цели и да се опитваш да накараш тези около теб да се усмихнат. Трудно е, когато всеки около теб се хвали, че след като е изпълнил мечтата си да стане „софиянец” и сега идва ред на втората му, а именно да си купи Golf III, да говориш за колело като транспорт, екология, компостиране или празни тротоари. Трудно е, но не е невъзможно.

След няколко дни има местни избори и после балотаж, поне за София. Повечето мои познати казват „Не искам да гласувам за партия, а за личност”, но ето че сега има над 40 кандидати и много хора не могат да си изберат. Сега имаме шанс да гласуваме за личност и за нашия град. За мястото, за което всички говорим, но малко искат да направят нещо. Не искат да направят, защото знаят, че за да получат това, което искат, то трябва и всеки един от нас да помогне с нещо.

За първи път имаме кандидат за кмет, който е не само на идеи професионалист. Такъв е и с потеклото си, и с биографията, и с мислите си. Не може всепризнатият за най-добър кмет на София да е бил инженер, завършил в Мюнхен, а сегашният да е мутра и пожарникар по образование. На град с 2 млн. души му трябва лидер. Мениджър. Открит, усмихнат и енергичен.

Как да повярвам на сегашния кмет, че ще махне колите от тротоарите, след като самият той се придвижва с две коли, една от които е охрана. Кой кмет ходи с охрана? Как ще махне колите, като точно под прозорците си дон БоБо направи стряха за колите, които са върху тротоара. Как да повярвам, че е за чист и хубав град, след като точно преди година обеща, че ще „изхвърли” онези клошари антиквари пред символа на София, понеже им изтичали договорите? Не само не ги изхвърли, но един от тях дори спи там в колата си, без да раздига сергията си.

Да, трудно е, когато тези около теб мислят предимно за Чалга, ракия, коли и „скатаване”, а други, които са с „приоритет” и взимат по 300.00 лв. да говориш за дипломи, специализации, бодър дух, чистота и куп други чужди на такива хора неща, и да ги убедиш да не се предават и да гласуват. Трудно е, но не и невъзможно.

Нека всички, които милеем за София, обичаме я и считаме този град за „нашия град” да подкрепим Мартин и кажем ДА на София. Нека не разсъждаваме „аз съм отдалиеко и съм за малку”, а погледам в перспектива. Ако искаме да живеем в един чист, подреден, спокоен и красив град да направим това, което зависи от нас. А именно: да гласуваме за Мартин и да му помогнем да осъществи идеите си. Зашото без наша помош, не БоБо, не Н.В. Симеон II, но никой няма да ни „оправи”.

А ето и молбата на Мартин:

„На предизборния щаб много им допадна обръщението към читателите на моя блог и предложиха своя версия с апел всеки да направи своя кампания. Казаха, че би било добре всеки, който подкрепя моята кампания, да го разпрати или публикува. И тъй като идеята все пак тръгна от блога, ето го и самият апел. Пратете го, последвайте го:

„Ако наистина ти е писнало да гледаш София зарината в боклуци, парковете й запуснати и тротоарите претъпкани с коли, ако вече не можеш да понасяш мъглата, в която тъне управлението на града, сега е моментът, в който може да направиш нещо. Ако ти пука за София и си решил да гласуваш за Мартин, направи своя кампания в оставащите предизборни дни. Обърни се към приятели и роднини, към онези, които са се отказали да гласуват и им кажи: „Този път има за кого да гласуваш. И има за какво да гласуваш.”

Обади им се по телефона, пиши им имейл, пусни им писмо в пощенската кутия, покани ги на кафе или на бира и им разкажи за кандидатурата на Мартин. Малко хора четат предизборни програми. Ако си я прочел, разкажи им я, обясни как могат да се решат проблемите на София, как градът ще се разчисти, а парите му ще се управляват добре и прозрачно, как парковете ще се възродят и градският транспорт ще стане удобен и приятен. Направи своя малка кампания за Мартин, за София и за себе си. Вдигни телефона. Пиши. Не отлагай. Намери трима избиратели, които са загубили надежда, и ги убеди, че промяната зависи от тях. Защото този път наистина съдбата на града е в наши ръце.”

Ако всеки го изпрати на своите познати и ако направи своята малка кампания, може би ще привлечем част от обезверените в политиката и управлението. Ние не бива да бъдем постоянно негативни. Промяната наистина зависи от нас, от нашите малки стъпки и от увереността ни, че можем да променим, ако не света, то поне един град. Градът, в който живеем и обичаме. Наистина си струва!”

Stand Up Speak Out

Над 38.8 милиона от 110 държави се изправиха и казаха НЕ на бедността. С това бе подобрен миналогодишният рекорд от 23.5 милиона, които заедно в рамките на 24 часа по целия свят изразиха желанието си да се борят срещу бедността. Това се случи на 17 октомври, когато България за първи път се включи в инициативата. Имах честта и удоволствието да присъствам, и да бъда един от тези 38.8 милиона, заставайки зад тази благородна кауза.

„Целите на хилядолетието за развитие” - осем стъпки чието осъществяване би довело до край на бедността до 2015 г.. Една кампания, която тепърва добива популярност и скорост, и която има за цел да припомни на политиците, че бедността не е порок, така както богатството не е добродетел.

Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун, който бе начело на Stand up кампанията в главната квартира на ООН заяви: „Днес десетки милиони издигат своя глас като се изправят и говорят срещу бедността, и застават зад „Целите на хилядолетието за развитие”. Те изпращат посланията си до своите лидери, напомняйки им да спазват обещанията си и призовават своите съграждани да обединят усилията си заедно с правителствата в развиващите се и развитите страни, демонстрирайки политическа воля за справяне с това бедствие веднъж завинаги.

More info: www.standagainstpoverty.org

Мускили в Кремъл

От изток идват (както винаги) все по-тревожни сигнали. Дали ще е в сферата на човешките права, агресията на бившата, сега газова номенклатура или военните технологии е без значение.

Днес в телевизионно предаване (с въпроси и отговори с граждани) Владимир Путин обяви планове за „голямо” превъоръражаване на неговата страна. „Русия работи по нова технология за ядрено оръжие. Ние имаме не големи, а грандиозни планове и те са напълно реалистични! Ще разработим ракетна технология, включително една напълно нова ядрена система. Напълно нова!” Въоръжените сили щели да бъдат компактни и ефективни, за да гарантират сигурността на Русия.

Това идва след наскоро приключилото посещение на руския президент в Иран, където освен, че се срещна с Махмуд Ахмадинеджад, го и покани да посети Москва. Последният разбира се прие и благодари.

Дали днешното изявление на бившия агент от КГБ е резултат от реакциите на Буш относно въпросната среща или са закъсняло мнение относно Протизащитния щит остава загадка. А реакциите пък отвъд океана също не закъсняха. Джордж Буш реши да отвърне на удара (срещата) с все по-агресивен тон: „Който иска да избегне трета световна война трябва да попречи на режима на моллите да развие ядрено оръжие!”. На пресконференция (малко преди най-новите думи на Путин), ръководителят на Белия дом заявява:

„Световните политически лидери трябва да се противопоставят на опита на Иран да се сдобие с ядрено оръжие, ако искат да предотвратят трета световна война. Имаме един ръководител в Иран, който открито заявява, че иска да унищожи Израел. И ако те разполагаха с такова оръжие, това би било заплаха за световния мир. А аз знам, че имат и възможността и потенциала да се сдобият с такова, но и че светът има интерес това да не бъде допуснато!”

Очевидно диктаторите не само не намаляват, напротив увеличават се. Да, те се различават от предишните най-вече по това, че не трупат в сметките си голямо количество пари. Но и си приличат. Ограничават правата на хората, съсредоточават властта в своите ръце, заплашват и най-вече се опитват да наложат своята идеология, култура и начин на живот, ако може по цялата земя.
На всички ни е ясно, че ще има война. Въпросът е каква ще е тя: световна (ядрена), студена (политическа) или междуличностна. От третия вид все още се води една.

НАЦИонализмът възкръсва

Според изследване на Forsa, по поръчка на Stern, положително отношение към наци епохата има една не малка част от германците. 25% от анкетираните отговарят положително на въпрос дали националсоциализмът е имал и хубави страни, като например строеж на магистрали и подкрепа за семействата. Разбира се това мнение е твърде разпространено предимно из гражданите с нисък образователен ценз, както и сред по-възрастните (37%). Но дори и младите (44% от гимназистите и 12% от абитуриентите), виждат доста положителни страни на Хитлер и неговата диктатура. През призмата на политическите убеждения положението не е учудващо: при демократите, с положително мнение са 28%, социалдемократите 25, левите едва 7 и либералите – 20%. От западна Германия са 26%, а от източна 20.

Интересно е какви ще са резултатите ако въпросът е за отношението на хората към огледалния на националсоциалистически режим, а именно червената диктатура. Или така наречената „твърда ръка”, което е надали нещо много по-различно.

Правейки паралел с България ситуацията е не по-различна. Напоследък се забелязва подкрепа на подобен род идеи, които за късмет не увеличават масово поддръжниците си, но все пак в една или друга форма набират скорост. Че голяма част от българите ги гони носталгия по миналото, при това най-много от останалите бивши соцстрани не е нещо ново. Но понеже им е ясно, че връщане назад няма и затова този тип хора като че ли търсят отдушник за несполуките и начина си на живот. Те са от армията на вечно недоволните и в почти всяка ситуация са „против”. Не знам нещо, за което да са ЗА. Разбира се, което да е в името на общото благо. Само на теория са за общо благо.

Такъв тип хора биват лесно манипулирани, особено от политиците. Обещаваш им 800 дни или 1500-2000 лв. средна заплата (от които 1000 необлагаеми) и куп други глупости. И простият човек лесно се хваща на въдицата и после .... на следващите избори в знак на протест или избира още по-голям глупак и лъжец от предишния, за който е гласувал, или отива за гъби.

И сега в тази кампания отново се вижда кой кой е. То отдавна се знае, но за този който има къса памет всичко, което хвърчи се яде. Затова трябва да внимаваме кого си избираме за кмет. Разбира се най-важното е да се гласува. Защото после този, който не е гласувал не трябва да има претенции и да мрънка.

Джаджи за .... гъзари и нетолкова гъзари

Има предмети и предмети. Има хора, които служат на предметите и предмети, които служат на хората. Има и такива, които можем да кръстим с човешки имена, да има се радваме и въобще те да излъчват радост, карайки ни да се усмихваме, докато ни служат. А има и такива, които са по-скоро лачени и натруфени, отколкото полезни. С тях новобогаташите обичат да се кичат и да парадират. Изборът на един такъв предмет е освен въпрос на възможности и на вкус. Точно това е и разликата между хората – не толкова финансите, колкото качеството, наречено вкус. Защото милионерите може се увеличават с всяка изминала година, но правопропорционално на това намаляват хората с вкус и усет към качественото и истински ценното. Аз залагам на първите три продукта и оставям избора на Вас.

More info: http://usb.brando.com.hk/

Колелото, колелото ...

Често се питам дали ресурсите или възможностите са по-важни за развитието на една фирма, държава, град или съответно за щастието и удовлетвореността от живота при хората. Аз лично съм от тези, които твърдят, че парите далеч не са най-важното нещо в живота. Винаги съм бил привърженик на максимата „Каквито са ти мислите, такива са ти делата. Каквито са ти делата, такава ти е съдбата!” и парите (включително тяхното количество) не играят съществена роля в живота ми. Знам, и 3-те най-важни неща за управлението на каквото и да е (включително и на град), а именно: воля, програма и човешки ресурс. Парите идват на четвърто място, защото имаме ли поне две от горните неща, то и парите ще дойдат. Това обаче е друга тема, за друг път.

Сетих се за всички тези неща, защото току що прочетох едно великолепно интервю с Март Лаар, наричан „Златното момче на естонската политика” и там той завършва: „Щастието е в нещата, които стоят извън парите. Във възможността да правиш каквото искаш, възможността да успеещ в личния си живот. Мисля, че комбинацията от тези неща прави човека щастлив!”

Искам с няколко думи да засегна горната тема в контекста на нещо съвсем различно, а именно – начинът на придвижване в София. Повръхностно погледнато нямат връзка двете неща, но всъщност имат. Та придвижването е част от нашето ежедневие и съответно също влиза в „измерването” на удовлетвореността от живота.

Тези, които са чували за „Закон за задръстванията” знаят как проблемите в град като София биха (подчертавам: биха) се решили. Несъмнено една от мерките, без значение дали ни се иска или не е възприемане на теорията: НЕ градът да се съобразява с колите, а колите да се съобразяват с града. Знам, че този проблем става все по-дискутиран и се води ожесточена защита на автомобилите, но аз бих заложил на новите, модерните и екологичните алтернативи, една от които е велосипедът.

Всички казват: „Не карам колело, понеже няма условия”. Изключвам хора с манталитет от сорта на „Само баламурниците карат колело”. Дали обаче ако има условия хората биха се възползвали? Ако растежът на столицата ни продължава с тези темпове и няма и капка промяна в манталитета ни, сме на път да изместиме една друга столица – Рим (http://e-vestnik.bg/1783). В Италия са опитвани какви ли не мерки за намаляване броя на автомобилите и придвивването с тях, но без резултат. Това се дължи най-вече на културата, според мен. От друга страна имаме държави като Холандия, Белгия и Швеция, в които над 30% от гражданите ходят с велосипед на работа. В Италия тази цифра е 85%. За Германия няма да споменавам. Само ще кажа, че има 50 000 км. велосипедни алеи, при 38 000 км. ж.п. линии и 12 400 км. аутобани (от общо 231 500 км. пътища). Правя това сравнение, защото от него можем да заключим, че за Германия велосипедът е приоритет. (При сравнението на дължините от км. да не забравяме, че Германия е известна с традициите и качеството си в ж.п. транспорта и аутобаните. Все пак е и страна-транзит номер 1 в Европа).

Всичко това показва, че велосипедът е не само изгоден, екологично-приятелски настроен, но и най-вече спестява време, доста често и нерви. А аз лично го намирам и за модерно превозно средство, което има бъдеще. Разбира се, за да има развитие този метод на придвижване зависи кой е кмет на София.

Ако Мартин Заимов стане кмет, дай Боже, то вярвам, че той също ще заложи на велосипеда. А ако дон БоБо си остане кмет за следващите две години (понеже после ще стане премиер), то бих го помоли да сложи тук таме из София малко знаци, за велосипедистите де. А единият знак е специално за наскороремонтираното „Цариградско шосе”.

Mr. Mahony®

За пешеходните пътеки, шофьорите и ... Господ.

Не е тайна, че пешеходните пътеки в София са доста малко на брой и са все още една екзотична прищявка на някой районен кмет (или от който зависи да ги има) дръзнал да защити гражданите пред автомобилите. За голяма част от шофьорите пък (особено за гостите на столицата, било то постоянно пребиваващи тук) те си остават елемент от фантастиката, мираж, (когато карат пияни), размазана зебра на платното или .... просто безсрамно (разбира се и с елемент на корупция) хабене на боя. Спорно е кое е повече на брой – пешеходните пътеки или хората зад волана, които си позволяват лукса и риска да спрат на тях.

Има пешеходни пътеки, на които голяма част от шофьорите спират. Разбира се те не спират защото им е ясно, че се спира, а защото са налични следните фактори: има постоянен поток от хора, колата няма възможност да набере силна скорост и най-често има задръстване. Такива са местата пред СУ, НАТФИЗ, и донякъде завоя на „Г. С. Раковски” (между Славейков и I-ва Градска). Но има и такива, и то в най-централните части на София, на които колите спират само ако най-безцеремонно премине бездомно куче (спират от страх трупът му да не изцапа каляските им), някой заблуден пешеходец с раница и карта в ръка (очевидно чужденец) и ... моя милост. Напоследък обаче бездомните кучета се интегрираха към столичния живот доста по-бързо, отколкото събратята им, хората от провинцията. Тоест, борещите се за правата на пешеходците оставаме аз и тук таме някой чужденец. Разбира се и дон БоБо, който по дефиниция се бори.

Едно от неспоменатите места, което е като трибуни на рали е точно пред хотел „Даунтаун”, (бул. „Васил Левски” и ул. „6-ти септември”). Там спират единствено ако някоя мутра излиза от хотела и се шмугва в един от двата си джипа, които маневрирайки блокират от части движението. Тогава е и шансът за омърлушените и уплашени пешеходци да преминат. Подобна е и ситуацията при гранд хотел „България”.

Друго такова място е пак един ъгъл, но доста по-скромен. Това е ул. „проф. Н. Михайлов” и бул. „Евлоги Гергиев”. Там има едно малко китно мостче, по което аз редовно минавам и много обичам, но за „софиянци” не е толкова известно. Та минавам си аз вчера от там и естествено се започва едно надлъгване със селските такрикати, опитващи се да ми отнемат предимството, въпреки, че има знак за пешеходна пътека. Аз обаче съм от това поколение, чито родители са дошли в София, когато каруците са се брояли на пръсти, а софийският боклук се е изхвърлял на площта преди сегашния (вече бивш) ресторант Ропотамо. С това искам да кажа, че тарикатчетата, които обвиняват дон БоБо и въобще властта за изхабената боя, и демонстративно неспиращи на пешеходните пътеки са ми до болка познати. Отделни съм израстнал в най-централните части на София и съм така да се каже кален. Разбира се, гаранция за живота на човек няма.

Една такава кокона успя вчера на въпросното място да не спре и да не ми даде предимство, правейки завой надясно пред мен. Тя беше в средното платно и за нейн късмет нямаше никой в дясно. Такъв късмет обаче нямаше този който беше в ляво. Тя успя да ме „прецака”, „надхитри” и въобще да покаже превъзходство. Аз си продължих бавно (бях спрял, иначе щеше да ме блъсне) и видях въпросния от ляво, но една идея по-назад. Той обаче (явно виждайки какво се случва) спря и аз съвсен галантно си преминах и се качих на тревната площ. Е да де, ама младежът, зад този, който съвсем учтиво „ме пусна”, нямаше шанс. Той просто с типичната градска скорост (между другото валеше) се натресе в този пред него. И не само това. Явно опитвайки се да се „отърве” сух, той зави наляво и се качи на бордюра, където обаче за негово нещастие бе .... самият знак за пешеходна пътека. Така той се удари двойно, веднъж в колегата си отпред и веднъж в самия знак, указваш, задължаващ дори, че се спира. Първата ми мисъл беше: „Това е Господ!”

Учудващо на 40-50 метра след „мястото” имаше паркирала полицейска кола с двама „патрулиращи”. Та слизат значи манекените (аз така ги наричам милиционерите тук) и се насочват „на работа”. Единият ми викна „Господине”, аз се обърнах, но той нищо повече не каза. Продължих си, но той пак викна и аз схванах, че се отнася за мен. Очаквах скандал с шофьорите, но те ме отсвириха. Единственото, което ми каза чичко милиционер бе ”Господине, видяхте ли с Вашето неразумно пресичане какво предизвикахте?”. Аз му казах: „Моля? С моето неразумно пресичане???”. Той повече не ме погледна и аз си тръгнах.

Да направим разбор:

Виновните, според младежа ще са: Иван Костов (виновникът за всичко, поне така е чул от баща си); Софиянски (за лошите пътища и тези проклети пътеки); моя милост (за това, че не му давам предимство), колегата пред него (дръзнал да пусне мизерник като мен); двамата полицаи (как е възможно, точно в този дъжд те да са там) и не на последно място цялата система и живот, довела до всичко това, за което той ще отделя от хляба си, за да плати щетите. А той самият? О Боже, ама той каква вина да има?

За невинния колега, който има доблестта да ме пусне ще има допълнителни ядове с новодошлите пишлемета, които не само не знаят правилата, но и си мислят, че са си на село, където такива знаци все още няма. На горкия човек ще му стане и допълнително мъчно (за пореден път), че за да живееш съвестно, честно и отговорно в тази държава, трябва да заплатиш и то солидно. Често с живота си.

За полицаите .... за тях това е рутина. Дори им е смешно, защото такава им е културата. Ще си кажат: „Да се избиват”.

Наоколо минаващите: Те ще цъкат с език, ще кажат „кой им дава книжка на тези, бе? Ащлаци!”. Ще се обърнат назад към детето си и ще кажат: „Видя ли татиното. Майка ти ще те кара на училище, че гледай какви има” и ще продължи с мръсна газ на косъм ще хванат червеното.

За мен: Няма виновни. Не обичам тази дума. Има правила в живота, които ако не спазва човек, Господ ще го накаже. Самата природа, ако искате ще го накаже. Ето това се случи вчера. Аз държа на символиката и видимите неща от случките. Този бързащият се опита „да се измъкне”, но не успя. Господ го заби не случайно в знака. Дали ще продължава. Сигурно. Но аз вярвам в доброто и мисля, че след третия ремонт на каручката си, ше му присветне Нещо. Да, някои се отървават ненаказани и напускат бойното поле без да си платят. Но, не забравяйте един лаф, който наскоро беше на мода: Не сте сами! И те имат родители, жени и деца. А природата не прощава. Там няма Мутри, „добре облечени бизнесмени”, Чалга-Бухалки или спортисти. Там всички сме равни. И всички ще стигнем, когато му дойде времето. Разбира се, който бърза, може и по-рано! Но, не го пожелавам на никого, бил съм наблизо и Вервайте Ми, не е много уютно. Изводът .... жалко за знака, ще си седи още дълго огънат.

Mr. Mahony®