Десети ноември? Какво десети?

Ето настъпи и дългоочакваната годишнина. Ден, който както всичко друго по скоро разделя, отколкото да обединява нас българите. Ден, който за мнозина е черен и за малцина е щастлив. Това са малцината, които не обичат стени и обичат свободата. Тези, които не се страхуваха и излязоха по улици и площади. А имаше мнозина, които освен от Партията се страхуваха и от зимата, от студа и от мнението на околните. Те все още се страхуват. Дори от анкетите, в които гордо заявяват, колко са нещастни от „прехода”. Тези хора никога няма да бъдат щастливи, въпреки че на всеки 4 години ще избират поредния месия. Тези хора не желаят да си сменят чипа и съзнанието им е оградено от стени. Това са вечно мрънкащите „изстрадали от прехода”, които вместо да помогнат родината им да се изравни с развитите страни, те пращат децата си там, където мечтаха, но не псомяха да отидат. Но не на изток, а на Запад. Но нека ги оставим да си живеят в техните стени. Хора, които са на погрешния принцип „битието определя съзнанието”. Хора, които 20 години не могат да разберат защо „другите се оправиха”. Много е просто: защото те са възприели истината, че съзнанието определя битието. Още древните (доста по-мъдри от Ленин и Мао) са казали, че енергията следва мисълта. Т.е. първо е ума, после труда.

За падането да другаря Тодор Живков научих ранния следобед, на този ден, преди 20 години. Срещу нас беше редакцията на вестник Поглед и една позната от там ме осведоми. За разлика от много други не знаех какво точно следва от тук насетне, просто защото бях малък. Знаех обаче, че е нещо много хубаво и радостно. Усещах го. Причината е, че майка ми е „враг на народа” от 1984 (беглец-невъзвращенец), в къщи се е слушало „Радио Свободна Европа” отдавна, а баща ми вечно имаше проблеми с онези странните господа. Така че много добре знаех що за стока са. Та след като разбрах добрата новина се чудех с кой да я споделя и започнах да се мотам из квартала. След като се стъмни, някъде към 18.00 ч. отидох до Полския център (срещу италианското посолство) за да си купя едно списание за коли. След това видях, че пред Народното събрание имаше тълпа от хора и естествено се присъединих и аз. Просто защото знаех защо са там. Тогава дрънкахме с ключове и освиркахме Петър Младенов, когато излезе от сградата.

Защо се радвах преди 20 години? Защото знаех, че вече имам възможността да се радвам на ден като днешния. Аз и сега се радвам. Защото нищо не съм очаквал, както т. нар. „разочаровани”. Нямах розови надежди и огромни амбиции. Защото знаех, че ще дойде ден, когато ще има свобода и възможност за изпълнение на желанията. Вносни стоки имах и преди и те не ме блазнеха. Предпочитах и тук да ги има, отколкото да ходим с баща ми до митницата и с мъки да получавам, пратените до мен колети.
Спечелихме или загубихме? Въпрос на виждания, разбирания и вкус. Аз спечелих и то много. Спечелих, защото още тогава съборих стената в себе си. От тогава живея така, както тези, с които се сравнявам. Тези, към които искам да принадлежа.

Да, има и загубили. Може би тези, които преди са спечелили. Всеки сам в съзнанието си може да каже това. Най-често обаче именно тези, които си мислят, че са загубили – именно те не могат да определят и да дефинират какво са загубили. Защото те мислят и говорят наизустено и така, както Партията ги е учила. Това са робите, пролетариат, маса.

Защо не празнуваме? Кой да празнува? Този който е получил свободата, благодарение на другите? Този, който е искал и чакал свободата, но се възползвал от условията на строя и грижите на партията? Те няма да празнуват. Те чакат и гледат как другите ще празнуват. И ще продължават да се чудят защо именно те (другите) са се „оправили” а ние „нищо не постигнахме за този 20 годишен преход”. Този, който е бил по площадите, който е съборил стените в съзнанието и душата си (най-късно на тази дата преди 20 години), който обича и приема промяната – той ще празнува. И то не толкова по площадите, колкото в сърцето и съзнанието си.

Когато човек не извоюва, изстрада или заплати някак си нещо, което получава, той не му знае цената. А когато не знаеш на нещо цената – просто не му се радваш или както каза снощи Меркел, не я поливаш (за свободата) – тогава няма да го задържиш дълго. И така докато си го спечелиш това нещо. Тогава няма и повод за празнуване.

Така че … въпреки мъглявото време, днес е един страхотен ден. Страхотен вътре в нас.

P.S. Много ми хареса следния линк. Мога само да поздравя това момче.

http://joruel.blogspot.com/2009/11/blog-post.html

Имоти, имоти, имоти ...

В българия през последните години една нова тема стана доста актуална. Бих казал дори прекалено актуална и близкото бъдеще ще го докаже. Ето, дори и аз реших да драсна нещо.

Това е темата за имотите. Знаете сентенцията „В България всички разбират от политика и от футбол”. Е ... аз бих добавил и от имоти. Надали има друга тема, която да е толкова дискутирана. Надали има толкова мнения (относно броя на мненията ние българите също сме известни) изказани из офисите (разбира се в работно време) и изписани по форумите (разбира се пак в работно време). И надали има толкова фирми, брокери и спекуланти, изкарващи „прехраната си” с тази тема. Българите станахме милионери, обръщайки имотите си в пари. Всеки мислено наследява, продава, купува, препродава, заменя, смята, пресмята, инвестира, мечтае ... О имот! Свещена дума. „Мурукът” (наричан още „”дъртия”) още не е погребан, но „благодарни” деца са се погрижили да му вземат това, за което той е мечтал, някои дори са се блъскали здраво за него, а трети са го получи още от дедите си. То не са сметки за голф игрища, СПА центрове, молове, огромно РЗП ... всеки не само ще извади данни и факти, но и ще докаже, че именно неговата земя, респ. актив е безценна. Не, тя не е безценна, но е мноооогооооо скъпа. Абе ... за един живот ще ми стигнат парите. Надали има в икономиката и по света друг актив, освен имотите в България, чиято цена да е само във възходяща посока. Няма инфлация, няма обезценка, няма търсене, няма предлагане. Нашите имоти са като социалистическа държава – движат се само и единствено нагоре.

Защо толкова много обичаме имотите? Психология, казват по-мъдрите. Българите държали на това да имат покрив над главата си. Как после ще го изплащат, поддържат и евентуално използват (да не говоря при дарение или завещание ... „Където има имот – няма род”, казва баща ми) ... това е друга тема. Важно е да го имам. А ако нямам пари за парно – значи правителството краде и затова е скъпо парното. А не че аз нямам пари. Въпреки това една голяма част от населението си има собствен имот. Но един не стига. Сега младите идват в София и ... онзи на село ... зарежи го него. Още един тук, в затворените модерни гета. Там е елитът. Там ще бъда и аз. Ще ям пръжки с мас, понеже имам кредит за колата, апартамента, мебелите, плазмата, ботушите на принцесата, мобифоните .... . Дали ще ми останат пари и за ... пръжки с мас? Е .. ако не ... мама и тате ще пратят от село. Те и да нямат, не им трябват пари. На младите им трябват.

Детайл от темата за имотите е и понятието лукс, което у нас е тотално сбъркано. За „нашенецо, дошъл от село” лукс е всичко това, което е зад, отвътре моята врата. А това отвън – Дон БоБо да се оправя. Оправдавам ги, милите. Знаейки от къде идват и в каква среда са били до преди някоя и друга година, не ме учудва, че за тях лукс е да имаш климатик (поради липсата на друга алтернатива), PVC дограма и вградени лампички по тавана (боядисан в розаво или светло синьо), въпреки липсата на канализация, път (по който да стигнеш до собствения си дом) и свестни съседи. Нали имам блиндирана врата? Какво ме интересуват другите. Климатикътът ми капел по тротоара и вчера една баба си счупила крака, поради заледяване. Какво ми пука, бе. Моето дете е от колата – право у нас. Разбира се и луксозната каляска, гарирана отпред забравих. Най-често джип и комби за жената. Черешката на тортата.

Ориентирайки се за конюнктурата на пазара по въпросната тема, някъде из форумите ми попадна това по-долу стихотворение. Като автор бе посочено „Колчо слепецът”, но който и да е ... мисля, че много правилно и хубаво го е казал.

Оставям ви със собствените си мисли, сметки и мечти по темата имоти и това хубаво стихотворение:

Аз съм българче щастливо - купих си апартамент!

Май стените са накриво, но нали си е за мен!

Кредита е първа стъпка - почваш с банката борба.

То си е голяма тръпка, ако жив си след това.

Чакаш смело кота било. с други думи - груб строеж.

И ти става много мило, сякаш с болка ти растеш.

После идва дограмата - пее твоето сърце.

Кондензира по стената, но си имаш PVC.

Ето майсторите сръчно ще шпакловат две стени.

Обясняват ти научно всички нови кривини.

После плочки, гипс-картони, майстор нов и нов късмет -

пренарежда без фасони уж прекрасния паркет.

Иде шкаф, след него втори - тук очукан, там сгрешен.

Но със майстор не се спори - той е майстор, ти кретен.

И накрая, без съмнение, си щастливец, ако ток,

след година закъснение, има в новия ти блок ...

Ех ти българче щастливо пак си стъпило накриво.

Туй че майстор те люлее в мрежата си и ти пее

- то е песен безобидна. Виж кво става, рожбо свидна,

щом банкерът те налази. Нека Господ да те пази

от горещия му дъх във къдриците ти черни! Помислите му са скверни

и туй дето ти убива, докат в скута му седиш,

не е на майстора теслата, ни е кирка, ни лопата.

То е друг вид инструмент - кредит за апартамент.