Чие сърце е по-хубаво?

Често се питам, разсъждавам си на ум и дискутираме с близки, какво представлява красотата. Какво е да си добър, съвестен, себеотдаен, скромен, честен и т.н. Всички твърдят, че притежават тези (и доста други) положителни черти. Добродетели, както ги наричат. Дали е така, няма да се впускаме в подробности, понеже както знаем и Хитлер е бил християнин. Ето защо аз вярвам, че наистина всеки притежава тези (и доста други) качества.

Мисълта ми обаче е друга. Трудно е да се определи къде е границата между въпросните човешки черти и от къде насетне тези добродетели не определят съзнанието (и битието) на човек. В каква степен трябва да използва тези си качества човек, за да бъде квалифициран като добър, честен, съвестен и т.н.

Всичко това е пряко свързано с големия въпрос, кое е по-ценно: материалното или духовното? Това, което има цена, или това, което няма такава? Това, което блести, може да се види и пипне, и с което повечето се хвалят, или това, което е вътре, скрито в нас, което ние излъчваме. Това, което можеш да имаш (ако искаш), да купиш и продадеш или това, което без да осъзнаваш е в теб, в кръвта ти. Едното е преходно и не се предава, а другото е вечно и може да се предаде на другите. Едното примамва, заслепява и пристрастява, но в един момент изчезва, остава незабелязано и се забравя, а другото го носиш със себе си, като карма, не се забелязва, но предавайки се, то остава редом до името ти и не се забравя.

Днес една колежка ми прати тази притча, по-долу, която струва ми се описва всичко това по един великолепен начин.

Един ден един млад мъж, застанал в центъра на града, обявявайки на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето му. То наистина било от безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо. И хората се съгласили с него, това било най-красивото сърце, което били виждали.

От някъде се появил един старец и рекъл: "Твоето сърце не притежава хубостта на моето." Насъбралото се множество и младият мъж погледнали сърцето на стареца. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се образували дълбоки бразди. Хората гледали смаяни стареца, как било възможно да твърди, че неговото сърце било по-хубаво.

Младият мъж, като видял в какво състояние е сърцето на стареца се разсмял и рекъл: "Ти май се шегуваш! Да сравняваш сърцето си с моето, моето е перфектно, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда?!

"Да", отговорил старецът, "Твоето сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменил за моето. Всеки белег върху сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдал любовта си. Аз откъсвам по едно парче от сърцето си и го подарявам, понякога и на мен ми подаряват късче сърце, което приляга на мястото, от което съм откъснал от моето. Ама нали късчетата не са точно премерени, затова и ръбовете понякога. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявал от моето сърце без другият да ми е давал от своето. От това са празните бразди, които са останали. Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да изпълнят празните места.

Сега разбираш ли, коя е истинската красота?"

P.S.: Илияна благодаря ти. Ти запълни моето сърце с една голяма кръпка.