Това, че комунистите съсипаха България е ясно вече дори и на тези, набор ’90. Това, че същите тези комунисти превърнаха България от шеста в Европа и първа на Балканите в предпоследна в Европа и последна на Балканите е също ясно на всички. Това, че само в есенните дни на 1944 са били избити над 30 000 души, цвета на нацията, без съд и присъда, също го знаем, но за мнозина тези 30 000 са вече забравени и прежалени. За лагери, изселване или конфискация няма да говорим. Ясно е и това, че хората продължават да вярват на тези хора, комунистите, на техните наследници и на коалиционните им партньори. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”, но сърцата НЕ. Да убедиш един човек с факти е доста трудно. Но да убедиш един комунист с факти – това е невъзможно. Защото човек не усети ли със сърцето си нещо, трябва да е на много високо интелектуално ниво, за да може с разум да го навакса.
Последните две седмици вестник Дневник публикува съдебни архиви, доказващи фалита на комунизма и въобще неговата обреченост. От икономическа гледна точка при това. Архиви, които са засекретили всичко това, което сме преживeли и дори сега носим на гърба си. Архиви показващи, че дори редовите, истинските комунисти са били лъгани. Архиви доказващи КОЙ съсипа България и защо се опитаха да продадат страната на СССР, като 16-та република.
Поредицата започва със стратегическия златен резерв на страната ни, който е събиран преди 9 септември 1944г. и не е бил пипан дори и в най-тежките моменти за страната, по време на двете национални катастрофи, с изключение на веднъж през 1919г. Става дума за около 24 тона злато. От съображения за „сигурност” то е изнесено в ... СССР през февруари 1959г. Така и не се връша, защото само 10 месеца по-късно Тодор Живков моли Брежнев да го изкупи, като опрощаване на нашите дългове. Така България се спасява на два пъти от фалит (1960г. и 1978г.). Но само на два пъти. Стига се до това, че през юли 1963г. Живков залага България и предлага тя да стане част от СССР. При третия фалит 1989 никой не ни спасява. За щастие.
Във втората част се разглежда т.нар. мит „Е да, ама при Тато беше евтино!”, като се вижда, че цените са изкуствено поддържани най-вече чрез дотации. Всичко това води до скрит фалит на предприятията, задържан до 1989г. Износът, който е помагал на държата отдавна е драстично намалял а за много продукти и изчезнал, а вносът, дори от братски СССР е вече на почти пазарни цени. Всичко това дава своето отражение върху развитието на страната, но се усеща едва след промяната.
Третата част е за т. нар. „социалистическа гордост” – промишлеността. С документи е представена мегаломанската идея на Огнян Дойнов за индустрия от заводи, които са не само нерентабилни, дори напротив, дърпащи икономиката надолу. Индустрия, в която са наляти над 2 млрд. лева (само за тежкото машиностроене), отделно от ежегодно отпусканите дотации. Проекти, срещу които са се изказвали не само БНБ, но дори и министри от онова време. Проекти, повече от които замират, началото на ’90-те, не защото „Филип Димитров ги съсипа”, а защото още в генезиса си са били обречени да загинат по естествен път.
В четвъртата част става дума за поредната скъпоплатена илюзия на комунистите, а именно електрониката. Фиксидеята се заражда в главата на другаря Тодор Живков след посещението му в Япония. Целта е отново да бъдем лидери И в тази област за соцрегиона. Сметките се оказват неправилни, тъй като се построяват заводи и мощности, за които няма не само нужните ресурси, но и пазари. Не след дълго се установява, че качеството е под критичното си ниво, но в името на плановете за петилетки напред продължават да се наливат народни пари. Резултатът в крайна сметка – „Отчети има, стока няма”.
Петата част е отделена на прослувутия ни ВПК (за по-младите: Военно Промишлен Комплекс). Средата на 70-те години на миналия век България получава безплатно технически и лицензионни материали за над 250 изделия от военната промишленост. Това, както и петролната криза през 1973г. дава кураж на страната ни, че именно военната промишленост ще спаси още тогава фалиралия строй. Проблемите обаче настъпват, когато страните вносителки на тези изделия (предимно от Третия свят) започват да плащат не в брой, както е била практиката, а да искат кредитиране. За периода 1976г.-1989г. оръжейният износ (по данни на БВТБ) е бил за 5,282 млрд. долара, като платени в брой са едва 58.3%. Останалите са кредит, в по-голямата си част държавен. Задълженията към България (към 31 януари 1990г.) са 1,546 млрд. долара и още 16.2 млн. лева.
В шестата част става дума за външния дълг, който от 3 млрд. в.л. през 1984г. (1 валутен лев е 1.15 лв.) нараства до 8,6214 млрд. в.л. или 10, 6569 млрд. долара в края на 1989г. (1 в.л. е вече 2.9 лв.). За какво са отивали тези дългове, мисля че е излишно да се пише. По-важното е, че още през 1987г. Тодор Живков е бил уведомен за лавинообразното нарастване на външния дълг, на което той отговаря: „Аз винаги казвам, че рибата се вмирисва откъм главата, значи имам себе си предвид. Аз не го приемам, обаче вие, няколко души, трябва да носите отговорност, че с два милиарда ме натопихте. Кои бяха тогава в Министерски съвет? Андрей Луканов, Огнян Дойнов, Стоян Марков и още няколко по икономиката.” В интерес на истината Брежнев предупреждава Живков още през далечната 1978г., че нарастването на външния ни дълг ще доведе не само до финансови, но и политически проблеми. В последвалите няколко финансови фалити сме подкрепени от СССР, но в последните години от т.нар. „зрял социализъм”, дори и той ни обръща гръб. Така се стига до състояние, че България е единствената фалирала страна от източния блок. Да припомним: от шеста в Европа и първа на Балканите! Това го разбира целия свят на 26 март 1990г., когато Андрей Луканов едностранно прекратява плащанията по външния дълг. Само седмица по-късно, на 04 април 1990г. тези същите, които съсипаха страната се прекръстиха и дори управляват и до днес.
Седмата част е за валутния резерв на страната и по-скоро неговото стопяване. Идеите за такъв резерв датират от края на 50-те години на миналия век, но на практика съществуването му започва началото на 70-те. Целта му, според Тодор живков е: „Искахме да представим реално пред света успехите на нашата икономика. През изминалите години бяхме увеличили националния доход, селското стопанство хранеше две Българии. Успешно развивахме машиностроенето и електрониката. Виждаше се, че България върви успешно напред” (според мемоарите му), както и „Имахме сериозни затруднения за България при плащанията в чужда валута. За да преодолеем тези затруднения, се наложи по уговорка между мен и Кирил Зарев – тогава председател на БНБ, да извършим една операция, като се изнесоха български авоари на стойност 250 млн. долара в швейцарски и в някои северноамерикански банки” (под клетва пред прокурор). Така размерът на резерва към 31 декември 1988г. е 1, 4619 млрд. долара, а към 31 март 1990 е 138.3 млн. Тоест за 15 месеца се изпаряват 1,3236 млрд. долара или 88 милиона 240 хиляди на месец. А за работен ден прави около 4 млн. долара. Още веднъж – всеки изминат работен час изчезват 500 000 долара. Без коментар.
Последната част от разследването е отделена на въпрос, който не само, че не е вълнувал широките маси (както преди, така и след падането на БКП от власт), но и остава скрит от много от тогавашните червени функционери. Това е вътрешният дълг на България. Става ясно как банките (БНБ и БВТБ) и по-специално ДСК (спестяванията на народа) са кредитирали бюджета и фонд „Държавно кредитиране” с около 25 млрд. лв. Пари, които в по-голямата си част са отишли за поддържане на непечаливши производства, както и „други разходи”. Така, след като Тодор Живков се оттегля на спокойствие на ул. „Секвоя”, България е с дългове, които ще дадът отражение вурху развитието на страната за следващите 17 години. А дори и за повече.
Мисля, че няма нужда от каквото и да е заключение, тъй като резултатите от този пагубен за страната ни (и света) строй са налице и до днес. Тези 45 (дори повече) години съсипаха България и това е ясно на всички. За да ги наваксаме, ще са нужни поне още 45. Това е при положение, че сме на правилния път, защото ако не сме, може и да са няколко по 45. И накрая два цитата на Негово Превъзходителство другаря Тодор Живков, бащата на народите. Един от всичките, че те са няколко. Думи от 1985г. до Горбачов, и от 1990г. пред прокуратурата:
„Ние изоставаме в областта на обществената производителност на труда, в областта на научно техническия прогрес и по-специално в създаването и внедряването на нови технологии. От година на година падат темповете на развитие на всички социалистически страни. Как става така, че десетилетия наред капиталистическият строй, който е исторически обречен и се раздира от непреодолими антагонистични противоречия, ни изпреварва, а в икономиката ние продължаваме да вървим след него?”
„Бавно, но сигурно бяхме осъдени на технологично и информационно изоставане, тъй като нашият пазар беше главно социалистически. От 1985г. моделът на развитие, който бяхме избрали, започна да се руши. Ясно беше, че той крие в себе си предпоставките за своето ликвидиране.”
http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=393669
Последните две седмици вестник Дневник публикува съдебни архиви, доказващи фалита на комунизма и въобще неговата обреченост. От икономическа гледна точка при това. Архиви, които са засекретили всичко това, което сме преживeли и дори сега носим на гърба си. Архиви показващи, че дори редовите, истинските комунисти са били лъгани. Архиви доказващи КОЙ съсипа България и защо се опитаха да продадат страната на СССР, като 16-та република.
Поредицата започва със стратегическия златен резерв на страната ни, който е събиран преди 9 септември 1944г. и не е бил пипан дори и в най-тежките моменти за страната, по време на двете национални катастрофи, с изключение на веднъж през 1919г. Става дума за около 24 тона злато. От съображения за „сигурност” то е изнесено в ... СССР през февруари 1959г. Така и не се връша, защото само 10 месеца по-късно Тодор Живков моли Брежнев да го изкупи, като опрощаване на нашите дългове. Така България се спасява на два пъти от фалит (1960г. и 1978г.). Но само на два пъти. Стига се до това, че през юли 1963г. Живков залага България и предлага тя да стане част от СССР. При третия фалит 1989 никой не ни спасява. За щастие.
Във втората част се разглежда т.нар. мит „Е да, ама при Тато беше евтино!”, като се вижда, че цените са изкуствено поддържани най-вече чрез дотации. Всичко това води до скрит фалит на предприятията, задържан до 1989г. Износът, който е помагал на държата отдавна е драстично намалял а за много продукти и изчезнал, а вносът, дори от братски СССР е вече на почти пазарни цени. Всичко това дава своето отражение върху развитието на страната, но се усеща едва след промяната.
Третата част е за т. нар. „социалистическа гордост” – промишлеността. С документи е представена мегаломанската идея на Огнян Дойнов за индустрия от заводи, които са не само нерентабилни, дори напротив, дърпащи икономиката надолу. Индустрия, в която са наляти над 2 млрд. лева (само за тежкото машиностроене), отделно от ежегодно отпусканите дотации. Проекти, срещу които са се изказвали не само БНБ, но дори и министри от онова време. Проекти, повече от които замират, началото на ’90-те, не защото „Филип Димитров ги съсипа”, а защото още в генезиса си са били обречени да загинат по естествен път.
В четвъртата част става дума за поредната скъпоплатена илюзия на комунистите, а именно електрониката. Фиксидеята се заражда в главата на другаря Тодор Живков след посещението му в Япония. Целта е отново да бъдем лидери И в тази област за соцрегиона. Сметките се оказват неправилни, тъй като се построяват заводи и мощности, за които няма не само нужните ресурси, но и пазари. Не след дълго се установява, че качеството е под критичното си ниво, но в името на плановете за петилетки напред продължават да се наливат народни пари. Резултатът в крайна сметка – „Отчети има, стока няма”.
Петата част е отделена на прослувутия ни ВПК (за по-младите: Военно Промишлен Комплекс). Средата на 70-те години на миналия век България получава безплатно технически и лицензионни материали за над 250 изделия от военната промишленост. Това, както и петролната криза през 1973г. дава кураж на страната ни, че именно военната промишленост ще спаси още тогава фалиралия строй. Проблемите обаче настъпват, когато страните вносителки на тези изделия (предимно от Третия свят) започват да плащат не в брой, както е била практиката, а да искат кредитиране. За периода 1976г.-1989г. оръжейният износ (по данни на БВТБ) е бил за 5,282 млрд. долара, като платени в брой са едва 58.3%. Останалите са кредит, в по-голямата си част държавен. Задълженията към България (към 31 януари 1990г.) са 1,546 млрд. долара и още 16.2 млн. лева.
В шестата част става дума за външния дълг, който от 3 млрд. в.л. през 1984г. (1 валутен лев е 1.15 лв.) нараства до 8,6214 млрд. в.л. или 10, 6569 млрд. долара в края на 1989г. (1 в.л. е вече 2.9 лв.). За какво са отивали тези дългове, мисля че е излишно да се пише. По-важното е, че още през 1987г. Тодор Живков е бил уведомен за лавинообразното нарастване на външния дълг, на което той отговаря: „Аз винаги казвам, че рибата се вмирисва откъм главата, значи имам себе си предвид. Аз не го приемам, обаче вие, няколко души, трябва да носите отговорност, че с два милиарда ме натопихте. Кои бяха тогава в Министерски съвет? Андрей Луканов, Огнян Дойнов, Стоян Марков и още няколко по икономиката.” В интерес на истината Брежнев предупреждава Живков още през далечната 1978г., че нарастването на външния ни дълг ще доведе не само до финансови, но и политически проблеми. В последвалите няколко финансови фалити сме подкрепени от СССР, но в последните години от т.нар. „зрял социализъм”, дори и той ни обръща гръб. Така се стига до състояние, че България е единствената фалирала страна от източния блок. Да припомним: от шеста в Европа и първа на Балканите! Това го разбира целия свят на 26 март 1990г., когато Андрей Луканов едностранно прекратява плащанията по външния дълг. Само седмица по-късно, на 04 април 1990г. тези същите, които съсипаха страната се прекръстиха и дори управляват и до днес.
Седмата част е за валутния резерв на страната и по-скоро неговото стопяване. Идеите за такъв резерв датират от края на 50-те години на миналия век, но на практика съществуването му започва началото на 70-те. Целта му, според Тодор живков е: „Искахме да представим реално пред света успехите на нашата икономика. През изминалите години бяхме увеличили националния доход, селското стопанство хранеше две Българии. Успешно развивахме машиностроенето и електрониката. Виждаше се, че България върви успешно напред” (според мемоарите му), както и „Имахме сериозни затруднения за България при плащанията в чужда валута. За да преодолеем тези затруднения, се наложи по уговорка между мен и Кирил Зарев – тогава председател на БНБ, да извършим една операция, като се изнесоха български авоари на стойност 250 млн. долара в швейцарски и в някои северноамерикански банки” (под клетва пред прокурор). Така размерът на резерва към 31 декември 1988г. е 1, 4619 млрд. долара, а към 31 март 1990 е 138.3 млн. Тоест за 15 месеца се изпаряват 1,3236 млрд. долара или 88 милиона 240 хиляди на месец. А за работен ден прави около 4 млн. долара. Още веднъж – всеки изминат работен час изчезват 500 000 долара. Без коментар.
Последната част от разследването е отделена на въпрос, който не само, че не е вълнувал широките маси (както преди, така и след падането на БКП от власт), но и остава скрит от много от тогавашните червени функционери. Това е вътрешният дълг на България. Става ясно как банките (БНБ и БВТБ) и по-специално ДСК (спестяванията на народа) са кредитирали бюджета и фонд „Държавно кредитиране” с около 25 млрд. лв. Пари, които в по-голямата си част са отишли за поддържане на непечаливши производства, както и „други разходи”. Така, след като Тодор Живков се оттегля на спокойствие на ул. „Секвоя”, България е с дългове, които ще дадът отражение вурху развитието на страната за следващите 17 години. А дори и за повече.
Мисля, че няма нужда от каквото и да е заключение, тъй като резултатите от този пагубен за страната ни (и света) строй са налице и до днес. Тези 45 (дори повече) години съсипаха България и това е ясно на всички. За да ги наваксаме, ще са нужни поне още 45. Това е при положение, че сме на правилния път, защото ако не сме, може и да са няколко по 45. И накрая два цитата на Негово Превъзходителство другаря Тодор Живков, бащата на народите. Един от всичките, че те са няколко. Думи от 1985г. до Горбачов, и от 1990г. пред прокуратурата:
„Ние изоставаме в областта на обществената производителност на труда, в областта на научно техническия прогрес и по-специално в създаването и внедряването на нови технологии. От година на година падат темповете на развитие на всички социалистически страни. Как става така, че десетилетия наред капиталистическият строй, който е исторически обречен и се раздира от непреодолими антагонистични противоречия, ни изпреварва, а в икономиката ние продължаваме да вървим след него?”
„Бавно, но сигурно бяхме осъдени на технологично и информационно изоставане, тъй като нашият пазар беше главно социалистически. От 1985г. моделът на развитие, който бяхме избрали, започна да се руши. Ясно беше, че той крие в себе си предпоставките за своето ликвидиране.”
http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=393669
Няма коментари:
Публикуване на коментар