Десети ноември? Какво десети?

Ето настъпи и дългоочакваната годишнина. Ден, който както всичко друго по скоро разделя, отколкото да обединява нас българите. Ден, който за мнозина е черен и за малцина е щастлив. Това са малцината, които не обичат стени и обичат свободата. Тези, които не се страхуваха и излязоха по улици и площади. А имаше мнозина, които освен от Партията се страхуваха и от зимата, от студа и от мнението на околните. Те все още се страхуват. Дори от анкетите, в които гордо заявяват, колко са нещастни от „прехода”. Тези хора никога няма да бъдат щастливи, въпреки че на всеки 4 години ще избират поредния месия. Тези хора не желаят да си сменят чипа и съзнанието им е оградено от стени. Това са вечно мрънкащите „изстрадали от прехода”, които вместо да помогнат родината им да се изравни с развитите страни, те пращат децата си там, където мечтаха, но не псомяха да отидат. Но не на изток, а на Запад. Но нека ги оставим да си живеят в техните стени. Хора, които са на погрешния принцип „битието определя съзнанието”. Хора, които 20 години не могат да разберат защо „другите се оправиха”. Много е просто: защото те са възприели истината, че съзнанието определя битието. Още древните (доста по-мъдри от Ленин и Мао) са казали, че енергията следва мисълта. Т.е. първо е ума, после труда.

За падането да другаря Тодор Живков научих ранния следобед, на този ден, преди 20 години. Срещу нас беше редакцията на вестник Поглед и една позната от там ме осведоми. За разлика от много други не знаех какво точно следва от тук насетне, просто защото бях малък. Знаех обаче, че е нещо много хубаво и радостно. Усещах го. Причината е, че майка ми е „враг на народа” от 1984 (беглец-невъзвращенец), в къщи се е слушало „Радио Свободна Европа” отдавна, а баща ми вечно имаше проблеми с онези странните господа. Така че много добре знаех що за стока са. Та след като разбрах добрата новина се чудех с кой да я споделя и започнах да се мотам из квартала. След като се стъмни, някъде към 18.00 ч. отидох до Полския център (срещу италианското посолство) за да си купя едно списание за коли. След това видях, че пред Народното събрание имаше тълпа от хора и естествено се присъединих и аз. Просто защото знаех защо са там. Тогава дрънкахме с ключове и освиркахме Петър Младенов, когато излезе от сградата.

Защо се радвах преди 20 години? Защото знаех, че вече имам възможността да се радвам на ден като днешния. Аз и сега се радвам. Защото нищо не съм очаквал, както т. нар. „разочаровани”. Нямах розови надежди и огромни амбиции. Защото знаех, че ще дойде ден, когато ще има свобода и възможност за изпълнение на желанията. Вносни стоки имах и преди и те не ме блазнеха. Предпочитах и тук да ги има, отколкото да ходим с баща ми до митницата и с мъки да получавам, пратените до мен колети.
Спечелихме или загубихме? Въпрос на виждания, разбирания и вкус. Аз спечелих и то много. Спечелих, защото още тогава съборих стената в себе си. От тогава живея така, както тези, с които се сравнявам. Тези, към които искам да принадлежа.

Да, има и загубили. Може би тези, които преди са спечелили. Всеки сам в съзнанието си може да каже това. Най-често обаче именно тези, които си мислят, че са загубили – именно те не могат да определят и да дефинират какво са загубили. Защото те мислят и говорят наизустено и така, както Партията ги е учила. Това са робите, пролетариат, маса.

Защо не празнуваме? Кой да празнува? Този който е получил свободата, благодарение на другите? Този, който е искал и чакал свободата, но се възползвал от условията на строя и грижите на партията? Те няма да празнуват. Те чакат и гледат как другите ще празнуват. И ще продължават да се чудят защо именно те (другите) са се „оправили” а ние „нищо не постигнахме за този 20 годишен преход”. Този, който е бил по площадите, който е съборил стените в съзнанието и душата си (най-късно на тази дата преди 20 години), който обича и приема промяната – той ще празнува. И то не толкова по площадите, колкото в сърцето и съзнанието си.

Когато човек не извоюва, изстрада или заплати някак си нещо, което получава, той не му знае цената. А когато не знаеш на нещо цената – просто не му се радваш или както каза снощи Меркел, не я поливаш (за свободата) – тогава няма да го задържиш дълго. И така докато си го спечелиш това нещо. Тогава няма и повод за празнуване.

Така че … въпреки мъглявото време, днес е един страхотен ден. Страхотен вътре в нас.

P.S. Много ми хареса следния линк. Мога само да поздравя това момче.

http://joruel.blogspot.com/2009/11/blog-post.html

Имоти, имоти, имоти ...

В българия през последните години една нова тема стана доста актуална. Бих казал дори прекалено актуална и близкото бъдеще ще го докаже. Ето, дори и аз реших да драсна нещо.

Това е темата за имотите. Знаете сентенцията „В България всички разбират от политика и от футбол”. Е ... аз бих добавил и от имоти. Надали има друга тема, която да е толкова дискутирана. Надали има толкова мнения (относно броя на мненията ние българите също сме известни) изказани из офисите (разбира се в работно време) и изписани по форумите (разбира се пак в работно време). И надали има толкова фирми, брокери и спекуланти, изкарващи „прехраната си” с тази тема. Българите станахме милионери, обръщайки имотите си в пари. Всеки мислено наследява, продава, купува, препродава, заменя, смята, пресмята, инвестира, мечтае ... О имот! Свещена дума. „Мурукът” (наричан още „”дъртия”) още не е погребан, но „благодарни” деца са се погрижили да му вземат това, за което той е мечтал, някои дори са се блъскали здраво за него, а трети са го получи още от дедите си. То не са сметки за голф игрища, СПА центрове, молове, огромно РЗП ... всеки не само ще извади данни и факти, но и ще докаже, че именно неговата земя, респ. актив е безценна. Не, тя не е безценна, но е мноооогооооо скъпа. Абе ... за един живот ще ми стигнат парите. Надали има в икономиката и по света друг актив, освен имотите в България, чиято цена да е само във възходяща посока. Няма инфлация, няма обезценка, няма търсене, няма предлагане. Нашите имоти са като социалистическа държава – движат се само и единствено нагоре.

Защо толкова много обичаме имотите? Психология, казват по-мъдрите. Българите държали на това да имат покрив над главата си. Как после ще го изплащат, поддържат и евентуално използват (да не говоря при дарение или завещание ... „Където има имот – няма род”, казва баща ми) ... това е друга тема. Важно е да го имам. А ако нямам пари за парно – значи правителството краде и затова е скъпо парното. А не че аз нямам пари. Въпреки това една голяма част от населението си има собствен имот. Но един не стига. Сега младите идват в София и ... онзи на село ... зарежи го него. Още един тук, в затворените модерни гета. Там е елитът. Там ще бъда и аз. Ще ям пръжки с мас, понеже имам кредит за колата, апартамента, мебелите, плазмата, ботушите на принцесата, мобифоните .... . Дали ще ми останат пари и за ... пръжки с мас? Е .. ако не ... мама и тате ще пратят от село. Те и да нямат, не им трябват пари. На младите им трябват.

Детайл от темата за имотите е и понятието лукс, което у нас е тотално сбъркано. За „нашенецо, дошъл от село” лукс е всичко това, което е зад, отвътре моята врата. А това отвън – Дон БоБо да се оправя. Оправдавам ги, милите. Знаейки от къде идват и в каква среда са били до преди някоя и друга година, не ме учудва, че за тях лукс е да имаш климатик (поради липсата на друга алтернатива), PVC дограма и вградени лампички по тавана (боядисан в розаво или светло синьо), въпреки липсата на канализация, път (по който да стигнеш до собствения си дом) и свестни съседи. Нали имам блиндирана врата? Какво ме интересуват другите. Климатикътът ми капел по тротоара и вчера една баба си счупила крака, поради заледяване. Какво ми пука, бе. Моето дете е от колата – право у нас. Разбира се и луксозната каляска, гарирана отпред забравих. Най-често джип и комби за жената. Черешката на тортата.

Ориентирайки се за конюнктурата на пазара по въпросната тема, някъде из форумите ми попадна това по-долу стихотворение. Като автор бе посочено „Колчо слепецът”, но който и да е ... мисля, че много правилно и хубаво го е казал.

Оставям ви със собствените си мисли, сметки и мечти по темата имоти и това хубаво стихотворение:

Аз съм българче щастливо - купих си апартамент!

Май стените са накриво, но нали си е за мен!

Кредита е първа стъпка - почваш с банката борба.

То си е голяма тръпка, ако жив си след това.

Чакаш смело кота било. с други думи - груб строеж.

И ти става много мило, сякаш с болка ти растеш.

После идва дограмата - пее твоето сърце.

Кондензира по стената, но си имаш PVC.

Ето майсторите сръчно ще шпакловат две стени.

Обясняват ти научно всички нови кривини.

После плочки, гипс-картони, майстор нов и нов късмет -

пренарежда без фасони уж прекрасния паркет.

Иде шкаф, след него втори - тук очукан, там сгрешен.

Но със майстор не се спори - той е майстор, ти кретен.

И накрая, без съмнение, си щастливец, ако ток,

след година закъснение, има в новия ти блок ...

Ех ти българче щастливо пак си стъпило накриво.

Туй че майстор те люлее в мрежата си и ти пее

- то е песен безобидна. Виж кво става, рожбо свидна,

щом банкерът те налази. Нека Господ да те пази

от горещия му дъх във къдриците ти черни! Помислите му са скверни

и туй дето ти убива, докат в скута му седиш,

не е на майстора теслата, ни е кирка, ни лопата.

То е друг вид инструмент - кредит за апартамент.

NEW OFFICE POLICY

Dress Code:

1) You are advised to come to work dressed according to your salary.

2) If we see you wearing Prada shoes and carrying a Gucci bag, we will assume you are doing well financially and therefore do not need a raise.

3) If you dress poorly, you need to learn to manage your money better, so that you may buy nicer clothes, and therefore you do not need a raise.

4) If you dress just right, you are right where you need to be and therefore you do not need a raise.

Sick Days:

We will no longer accept a doctor's statement as proof of sickness. If you are able to go to the doctor, you are able to come to work.

Personal Days:

Each employee will receive 104 personal days a year. They are called Saturdays & Sundays.

Bereavement Leave:

This is no excuse for missing work. There is nothing you can do for dead friends, relatives or co-workers. Every effort should be made to have non-employees attend the funeral arrangements in your place. In rare cases where employee involvement is necessary, the funeral should be scheduled in the late afternoon. We will be glad to allow you to work through your lunch hour and subsequently leave one hour early.

Bathroom Breaks:

Entirely too much time is being spent in the toilet. There is now a strict three-minute time limit in the stalls. At the end of three minutes, an alarm will sound, the toilet paper roll will retract, the stall door will open, and a picture will be taken. After your second offense, your picture will be posted on the company bulletin board under the 'Chronic Offenders' category. Anyone caught smiling in the picture will be sectioned under the company's mental health policy.

Lunch Break: (Love this one)

* Skinny people get 30 minutes for lunch, as they need to eat more, so that they can look healthy.

* Normal size people get 15 minutes for lunch to get a balanced meal to maintain their average figure.

* Chubby people get 5 minutes for lunch, because that's all the time needed to drink a Slim-Fast.

Thank you for your loyalty to our company. We are here to provide a positive employment experience. Therefore, all questions, comments, concerns, complaints, frustrations, irritations, aggravations, insinuations, allegations, accusations, contemplation's, consternation and input should be directed elsewhere.

DUE TO BUDGET CUTS, THIS IS YOUR NEW CUBICLE

Гоце Сидиефчов и козлето Боц

"Селянинът си е селянин .... вари, печи го, все мирише на цървул" гласи народната мъдрост.

В село Сирещник е може би нормално да излезеш на разходка и да стреляш по животинките. Най-вече по защитените.

И ето .... дойде поредната, не знам вече за кой път новина. Нашият президент – един от двамата любимци на всички българи, агент Гоце от село Сирещник (до преди дестина години ходил до тоалетна на двора си), най-глемият европеец – убил невинно козле. Козлето Боц. Козлето, което е вписано в Червената книга и е защитено. О Господи! Другарят Гоце може би е възкликнал (когато са му казали, че козлето Боц е в Червената книга, преди да го убие): „И то ли? Значи не само баба Тонка, Ботев, Стинг и Джон Ленън. Не само Маркс, Енгелс и брат им Сергей. Дори и то, невинното козле Боц? Браво, знаех си, че комунизмът ще победи, дори и в природата.”

Направо ... да си призная – не ми се пишеше. Просто това поредното грозно дело, извършено не от шефа на „Белла България”, а от президента на България! Същият, който пищи, как тези от ЕС много ни мразят и са „несправедливи” в оценките си към нас. Същият този, който се сърди, че брат ми (плащащ данъци в Германия) е възмутен от това, че спонсорите на този президент крадат парите му. На брат ми парите. Quo vadis Domine! Jesus би казал моят колега Гогата. Не е истина. Ловец ли е, рибар ли е, държавник ли е, природозащитник ли е? Агент ли е? Европеец ли е?

Когато преди седем години агент Гоце Сидиефчов от село Сирещник спечели срещу Петър Стоянов и мои познати злобно ликуваха „Да се маха този аристократ, вунящ на власт” и „Дойде народният човек” аз бях много отчаян и малко след това заминах за Германия. Още тогава им казвах, че този селянин ще си остане селянин и тежко и горко на България. Защото знехме, че това същество подкрепяше Милошевич. Знаехме, че е агент и лъжец. Времето го доказа. Не само лъжеше за политическата си ориентация, но и по-зле. Когато хората горяха той .... отново убише. Невинни души. Дядо ми лека му пръст казваше: „Вълкът козината си мени, но нравът – НЕ! Това са комунистите. Гоце е дори по-зле. За хора, като него има една дума в политиката: мъжка п ... . Хора, които нямат никога ясна позиция и днес са така, утре обратното”.

Дали това е моят президент? Определено не е. Аз и никой от фамилията ми никога не са гласували за него (и за комунистите). Но ... дали след всички тези изцепки все още има някой, който да каже: „Да, аз го харесвам. Да, той е добър „човек”. Да, той е добър държавник.” Разбира се, че ще има. И разбира се, че България винаги ще е на задния входа на Европа. И заради такива постъпки.

Е ... след като му изтече мандата агентът ще навлезе в политиката с нова партия сигурно. Направо с нов облик, ново лице. И тогава българите пак ще гласуват за него. Или .... Другият любимец на българите ще се коалира с него.

"Всеки народ заслужава управлението, което има". Така е. Той е отражение на хората в тази страна. Мъчно ми е, но е така. Боли ме.

Ето това е нашият президент - Селянин ноемр едно! Това не му е за първи път, няма и да му е за последно. Скоро ще седне (заедно със Зорка) до Ивана (пееща "Да се пребием или карай бясно на червено") и ще събира пари. Пари, с които да изплатят това козле. И от къде - от екрана на най-селската чалгарска телевизия - btv. Разбира се парите ще са за невинните дечица. Ставийски номер две просто.

Нека след новини като тази хората запитат:

Какво ви е мнението за поредната изцепка на агент президент на всички българи Гоце Сидиефчов от село Сирещник?

Как мислите ще гледат на това в другите страни (да се абстрахираме от "целенасочената негативна кампания срещу невинна България", която тече в момента) и как те гледат на постъпки от подобен тип?

Заради постъпки от подобен тип ли другите (небългари) имат (понякога) негативно отношение към нас и затова ... например ни отрязват пари, "които сме си заслужили"?

Ще подкрепите ли (отново) "човек", който за пореден път прави подобни неща?

Вие лично как бихте постъпили ако сте на негово място? Съответно преди и/или след убийството?

Има ли значение дали си шеф на "Белла България" или президент на България ако извършваш подобни неща?

Има ли морал такова същество, като Гоце Сидиефчов, да се появи скоро редом до полуголата Ивана (пееща "Да се пребием или карай бясно на червено") и да събират "милостиня" за бедните деца?

Наистина ли той е от една "модерна "проевропейска" лява" партия или "вълкът козината си мени, но нрава - не!" и комунистическата култура и възпитание дават своето отражение?

Има ли въобще всичко това някакво значение за Вас, за страната ни, за света или .... "мйен тува ни мъ ибйе!"

Ще се радвам ако се намесите и си поговорим на тема, различна от .... теми като: Чалга, криза, Мол, цици, коли, нови ботушки за 150 лв., ......

http://www.youtube.com/watch?v=Dv5Mlh9tFAQ

http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=594266

Лили и класата

Над 4500 посетители, 28 песни и три часа грандиозен концерт. Това е равносметката на вчерашния концерт на Лили Иванова, на който Примата доказа, че е най-добрата на българската музикална сцена.

Не изневерих на стила си и посетих за втора поредна година концерт на Лили Иванова. Този път беше по-различно. Нямаше щурчета, ветрове и детелини. Имаше съвсем нови песни, които бяха както винаги на ниво. Е имаше пък панаири. Музикантите и за пореден път доказаха, че са не само добри в свиренето, но и в композирането. Доказаха, че и в наши дни има нови професионалисти, които са следащите след имена като Русев, Пеев, Матев или Щерев.

За разлика от миналата година този път Лили беше по-спокойна. Може би днес ще се развихри повече. Настроението обаче беше до краен предел. Хората се наслаждаваха на таланта и енергията и и в очите им се виждаше не само възхищение, но и благодарност, за това с което ни е дарила и продължава да ни дарява. А то не е никак малко.

Който и каквото да говори обаче, най-добрият музикант в България си остава не Учиндолският син или пък Глория, Ивана или Малина. Просто има един човек, който е не класа над тях. А много повече от класа. И то не само като творец, а и като човек. И това е не кой да е а именно Лили Иванова. Защото надали скоро ще има певец в България, който да ни дари с такова творчество – не толкова като обем, а като качество. Защото важното е не толкова дали е първата българка, която ще пее в Олимпия. Имало е и други българи, пяли на подобни места. Важното е, какво ще остане един ден след като този някой го няма. В случая ще остане музиката. Но не каква да е музика, а музиката на Лили Иванова. Това е класата. Или както казва баба ми ... класата си е класа. Лили принадлежи към нея.